Куин погледна към пода.
— Мразя калта. Искам вакуум и простор. Добре, да опитаме. Сержант Таура!
Припрени действия, взривяване на още няколко врати и малката група отново тръгна надолу по тръбния подемник в комуналните тунели. Пред главната група вървеше група командоси. Таура беше хванала половин дузина клонове да носят опакованото тяло на Филипи, положено върху три метални пръта, които беше изскубнала от перилата на скелето. Сякаш все още имаше някаква надежда велосипедистът-командос да се съхрани и съживи.
Марк вървеше редом с криокамерата върху плуващата носилка, теглена от загрижения медик. Погледна с крайчеца на окото си през прозрачния капак. Неговият прогенитор лежеше с отворена уста, блед, с посивели устни, неподвижен. По херметизиращите уплътнения се беше образувал скреж, а от радиатора на хладилния агрегат се излъчваше топлина. Сигурно гореше като огън върху сензорите на вражеските прибори за инфрачервено виждане. Марк потрепери и се сви. Беше гладен и му беше адски студено. „По дяволите, Майлс Воркосиган. Имах толкова много неща да ти казвам, а сега ти не можеш да ме чуеш.“
Правият тунел минаваше под друга сграда и през една двойна врата излизаше в широко фоайе с многобройни пресичащи се връзки: няколко тръбни подемника, аварийни стълби, други тунели и всевъзможни помещения. Всички врати бяха отворени или взривени от предни патрули, търсещи барапутрански защитници. Въздухът лютеше от пушека и острия дъх, останал от плазмения огън. За нещастие тук патрулите бяха намерили това, което търсеха.
Светлините изгаснаха. Всички свалиха визьорите на шлемовете си и преминаха на нощно виждане. Той последва примера им и се загледа дезориентиран в един свят, лишен от цветове. Шлемът му пращеше от застъпващи се гласови комуникации, понеже двама патрули се връщаха тичешком във фоайето от два отделни коридора, стреляха с плазмени лъкове и заслепяваха уреда за инфрачервено виждане. От тръбния подемник изскочиха четирима души от барапутранската сигурност в леко защитно облекло и разцепиха колоната на Куин. Объркването беше толкова голямо, че се стигна до ръкопашен бой. Марк политна, блъснат от един висок командос, който се прикриваше до плаващата носилка.
— Тя не е бронирана! — простена медикът, когато дъгите запроблясваха и заудряха криокамерата. — Едно директно попадение и…
— Влизай в тръбата — извика Марк. Медикът кимна и помъкна носилката към най-близкия тъмен отвор, в който нямаше барапутранци. Тръбният подемник беше изключен, иначе противодействащите гравитационни полета щяха да разрушат схемите както на тръбата, така и на носилката. Медикът яхна криокамерата като кон и изчезна в дупката. Един командос го последва по подвижната стълба във вътрешността на тръбата. Плазмен огън удари Марк последователно три пъти — щом се изправеше на крака, отново го поваляше. Отражателното му поле пращеше и искреше в синя светлина. Той се претърколи към тръбата през топлинните вълни, спусна се по подвижната стълба след командоса и излезе извън обсега на огъня.
Но не за дълго. В отвора над тях се показа барапутрански шлем, последва плазмена дъга, блестяща като светкавица. Командосът помогна на медика да издърпа и изтегли антигравитационната носилка от галерията, неочаквано превърнала се в бойно поле, и да я промуши през ниския вход. Марк ги последва. Чувстваше се като човешка факла, обвит в нажежената до бяло пращяща мрежа. Колко изстрела бяха? Беше им загубил броя. Още колко ще може да отрази неговият екран преди енергийният пакет да се изтощи и той да изгори?
Командосът зае позиция за стрелба и се прицели към тръбата на подемника, но там не се показа никакъв барапутранец. Стояха в тъмнина и тишина, изстрелите и виковете от битката горе почти не се чуваха през тръбата. Това фоайе беше много по-малко, само с два изхода. Мъждиво жълто аварийно осветление покрай пода даваше фалшиво чувство за уют и топлина.
— По дяволите — извика медикът, гледайки нагоре. — Мисля, че току-що ни отрязаха.
— Не са — каза Марк. Нито медикът, нито командосът бяха от Зелената команда, но шлемът на Марк, разбира се, имаше програмите й. Той извика холокартата, намери местоположението им и зададе на компютъра задачата да скицира маршрута. — От това ниво също можете да излезете. Пътят е малко по-обиколен, но пък вероятността да срещнете барапутранци е по-малка.
— Дай да видя — помоли медикът.
Отчасти с нежелание, отчасти с облекчение Марк му даде шлема си. Медикът го нахлузи на главата си и проучи проектираната пред очите му червена линия, криволичеща из триизмерния план на медицинския комплекс. Марк погледна нагоре в шахтата. Не се виждаха барапутранци, а звуците от боя бяха приглушени, сякаш долитащи все по-отдалеч. Забеляза че командосът го гледа втренчено, разтревожените му очи проблясваха под визьора. „Не. Аз не съм проклетият адмирал. Много жалко, а?“ Очевидно командосът беше на мнение, че от двамата дребосъци барапутранецът не е застрелял когото трябва. Не му бяха нужни думи, за да го разбере. Той се прегърби.