Куин и групата й се втурнаха в пробива точно когато совалката кацна, протегнала крака като някакво огромно насекомо, опипваща внимателно кратера. Няколко последни барапутранци бяха заели позиция на отсрещния покрив, готови да открият опустошителен огън. Но те имаха само плазмени лъкове и все още внимаваха да не засегнат клоновете, макар че едно облечено в розово момиче изпищя, попаднало в отражението от огледалното поле на един Дендарии. Светлината изгаря болезнено, но не фатално. Тя пищеше, обхваната от ужас, но командосът я хвана и я заблъска към люка на совалката, който тъкмо се отваряше, за да спусне рампата.
Няколкото барапутранци, разбрали, че не могат да унищожат совалката със снайперистки оръжия, промениха тактиката си и започнаха да концентрират огъня си върху Куин — изстрел подир изстрел, напомпвайки в нея свръхтовар от отражателното поле. Тя блещукаше в мъглата от син огън, залиташе под ударите. Клонове и Дендарии забързаха към рампата.
„Командните шлемове привличат огъня.“ Той не виждаше никакъв друг начин освен да тича пред нея. Когато защитното поле отрази енергията, въздухът около него засвети, но при тази кратка отсрочка Куин възстанови равновесието си, сграбчи го за ръката, двамата затичаха към рампата и със сетни сили се качиха на нея. Совалката се издигаше, рампата започна да се прибира и те паднаха през люка, който се затвори зад тях. Тишината прозвуча в ушите им като песен.
Марк се претърколи по гръб и задиша тежко. Белите му дробове горяха. Куин седна, лицето й червенееше под сивата качулка. Беше изгоряло като от слънце. Тя изкрещя истерично, вдиша дълбоко два-три пъти, след това затвори уста и млъкна. Пръстите й страхливо докоснаха горящите бузи. Марк си спомни, че това е жената, чието лице веднъж беше напълно обгорено от плазмен огън. Но не два пъти. Не два пъти!
Тя коленичи и започна отново да набира на клавиатурата на почти фаталния си шлем командните канали, после се изправи и се олюля от ускорението на совалката, която бързаше да се измъкне. Марк седна и се заоглежда, загубил ориентация. Видя сержант Таура, Торн, клоновете. Останалите бяха непознати Дендарии, вероятно лейтенант Кимура от Жълтата команда, някои от тях в обикновена бойна униформа, други в пълни космически доспехи. Изглеждаха доста зле. Всичките четири койки за ранени бяха разтворени и заети, а един пети лежеше направо на пода. Но обслужващата ги медичка се движеше спокойно, не нервно. Пациентите й очевидно бяха стабилизирани и можеха да изчакат лечение при по-подходящи условия. Криокамерата на Жълтата команда обаче беше заета съвсем наскоро. Увитата във фолио Филипи сигурно беше изгубена, помисли си Марк, дори ако се опитат да продължат да я охлаждат, след като се върнат на „Перегрин“. Но с изключение на велосипедиста-командос и криокамерата нямаше никакви други покрити предмети, никакви чували с тела… командата на Кимура, изглежда, се беше справила с мисията си доста леко.
Совалката се наклони настрани. Сега кръжаха, без да ускоряват за излизане в орбита. Марк тихо изстена, стана и последва Куин, за да разбере какво става. И изведнъж видя пленника и се спря. Човекът седеше с вързани зад гърба ръце, надеждно пристегнат с обезопасителни колани на седалката и охраняван от двама командоси от Жълтата команда — един едър мъж и една слаба жена, която му заприлича на змия — жилеста, с немигащи мънистени очи. Пленникът изглеждаше около четирийсетгодишен. Беше облечен в разкъсана кафява копринена куртка и панталони. Кичури тъмна коса се бяха измъкнали от златния пръстен на тила му и падаха върху лицето. Той не се бореше, седеше спокойно, чакаше със студено търпение, досущ като това на жената-змия.
Барапутранец! Барапутранец, барон Барапутра, самият Ваза Луиджи! Изобщо не се беше променил за тези осем години, откакто Марк го беше видял за последен път.
Лицето на Ваза Луиджи беше розово, очите му — леко разширени, насочени към Марк.