— Вече докладва ли на Бараяр?
— Не.
— Нищо ли?
— Не. Не искам да докладвам по никой от гражданските канали, дори и кодирано. Илян може би има няколко дълбоко законспирирани агенти тук, но не зная кои са, нито как да се свържа с тях. Майлс сигурно щеше да знае. И…
— И? — Ботари-Джесек повдигна вежди.
— И наистина най-напред бих искала да получим обратно криокамерата.
— Да я пъхнеш под вратата заедно с доклада? Куини, няма да стане.
Куин повдигна отбранително рамене.
Миг по-късно Ботари-Джесек предложи:
— Аз обаче съм съгласна да не изпращаме нищо по джексънианската куриерска система.
— Да, според онова, което казва Илян, тя гъмжи от шпиони и не само големите Къщи се проверяват една друга. Бараяр не може да направи нищо, за да ни помогне в следващия дневен цикъл.
— Колко дълго… — Марк преглътна — трябва да продължа да се правя на Майлс?
— Не зная! — отговори остро Куин, после се овладя. — Един ден, една седмица, две седмици — поне докато успеем да ви доставим — и теб, и криокамерата, в галактичния щаб на ИмпСи на Комар. След това вече няма да отговарям за вас.
— Как, по дяволите, мислите, че ще успеем да запазим всичко това в тайна? — попита Марк подигравателно. — Маса хора знаят какво точно се случи.
Двама души могат да пазят тайна, ако единият от тях е мъртъв. Куин се намръщи.
— Не зная. С командосите няма да има никакъв проблем, понеже са дисциплинирани. Клоновете са моя работа. Във всеки случай всички ще бъдем затворени на този кораб, докато не пристигнем на Комар. По-късно… по-късно аз ще имам грижата.
— Искам да видя моите… моите клонове. Какво си направила с тях? — неочаквано попита Марк.
Куин насмалко да избухне, но се намеси Ботари-Джесек.
— Аз ще го заведа долу, Куини. Аз също искам да проверя пътниците си.
— Е… щом ще го ескортираш… Като свършите, го върни в тази каюта. И сложи на вратата му часови. Не можем да му позволим да се разхожда свободно из кораба.
— Бъди спокойна. — Ботари-Джесек бързо го измъкна от залата, преди Куин да реши да го върже освен да му сложи охрана.
Клоновете бяха настанени в три набързо изпразнени товарни помещения на борда на „Перегрин“ — две за момчетата и едно за момичетата. Марк се мушна подир Ботари-Джесек в една от стаите за момчета и я огледа. Три редици сгъваеми легла, сигурно взети от „Ариел“, изпълваха пода. В единия ъгъл беше поставена затворена походна тоалетна, в другия — набързо свързан полеви душ, за да се сведе до минимум движението на клоновете. „Наполовина затвор, наполовина лагер за бежанци, претъпкан“ — мислеше той, докато ходеше между редиците походни легла, а децата го гледаха с безизразните лица на затворници.
„Аз ви освободих. Не знаете ли, че аз ви освободих?“
Освобождението наистина беше грубо. През отвратителната нощ на обсадата Дендарии си служеха доста свободно с най-ужасните заплахи, за да опазят поверените им деца. Сега някои клонове спяха изтощени. Онези, които бяха зашеметени със стънери, идваха в съзнание раздразнени и с изгубено чувство за ориентация. Между тях се движеха лекари, биеха им инжекции, успокояваха ги. Нещата бяха… под контрол. Потиснати. Мълчаливи. Никакво ликуване, никакви благодарности. „Ако вярват на нашите заплахи, защо не вярват на обещанията ни?“ Дори активните момчета, които помагаха с ентусиазъм и вълнение по време на обсадата и престрелките, сега отново го гледаха изпълнени със съмнение.
Едно от тях беше русокосото момче. Марк спря при леглото му и клекна. Ботари-Джесек ги наблюдаваше.
— Всичко това — Марк махна неопределено към стаята с ръка — е временно. По-късно ще стане по-добре. Ще ви изведем оттук.
Момчето се подпря на лакът и леко се отдръпна.
— Кой сте вие? — Гласът му бе изпълнен с недоверие.
„Живият“ — понечи да отговори той, но не се реши пред Ботари-Джесек. Тя можеше да го сметне за бъбривост.
— Няма значение. Все едно, ние ще ви изведем оттук. — Наистина ли? Сега той нямаше никакъв контрол върху Дендарии, още по-малко върху бараярците, ако наистина беше вярно тяхното ново местоназначение, както го беше заплашила Куин. Когато отиде подир Ботари-Джесек и в стаята на момичетата от другата страна на коридора, го обхвана мрачна потиснатост.
Обстановката беше подобна, с походни легла и санитарни възли, макар че беше малко по-широко, понеже момичетата бяха само петнайсет. Един Дендарии внесе табли с пакетирана храна и децата се размърдаха с интерес. Командосът беше сержант Таура. Не можеше да се сбърка с никой друг, макар и в гръб и облечена в сиво корабно работно трико и фрикционни чехли. Стоеше кръстосала крака, за да намали застрашителната си височина. Момичетата, преодолявайки страха си, отиваха при нея и я докосваха с видимо възхищение. От всички Дендарии Таура никога, дори и в най-отчаяните моменти, не се беше обръщала към тях по друг начин освен с учтиви молби. Сега приличаше на героиня от приказка, която се опитва да направи от диви зверове домашни любимци.