И то успешно. Когато Марк се приближи, две момичета-клонове се спуснаха зад седналия сержант, за да надникнат към него, защитени от широките й рамене. Таура се намръщи като го видя и погледна към Ботари-Джесек, която й отговори с леко кимане: „Всичко е наред. Той е с мен“.
— Изненадан съм да ви видя, сержант — успя да промълви Марк.
— Писах се доброволка-бавачка — избоботи Таура. — Не искам никой да ги безпокои.
— Има ли… вероятност това да се превърне в проблем? — Петнайсет красиви девственици… „Шестнайсет, като броиш и себе си“ — изскочи някъде от дъното на ума му като подигравка.
— Не сега — каза твърдо Ботари-Джесек.
— Добре — съгласи се той тихо.
Повървя секунда-две между леглата. Реши, че за дадените обстоятелства децата са настанени максимално удобно и сигурно. Намери ниското момиче с къса платинена коса да спи легнало на една страна, меките маси на тялото й бяха разлети върху розовата туника. Смутен от начина, по който я гледаше той самият, Марк се наведе и издърпа завивката до брадичката й. Ръката му почти неволно докосна меката й коса. Той погледна виновно Таура.
— Получила е доза успокоително?
— Да. Оставихме я да спи. Когато се събуди, ще се чувства съвсем нормално.
Той взе една от металните табли с храна и я постави до главата на русокосото момиче, за да се нахрани, когато се събуди. То дишаше бавно и равномерно. Изглежда, не би могъл да направи за нея нищо друго. Вдигна поглед, видя, че евразийското момиче го гледа с разбиращи злобни очи, и бързо отвърна глава.
Ботари-Джесек завърши проверката и излезе, и той я последва. Тя се спря да поговори с въоръжения със стънер часови в коридора.
— …с голямо разсейване — нареждаше тя. — Първо стреляш, а след това питаш. Всичките са млади и здрави и според мен с тази партида не трябва да се безпокоиш от скрити сърдечни заболявания. Мисля, че няма да ти създадат много затруднения.
— С едно изключение — намеси се Марк. — Онова тъмнокосо тъничко момиче, изглежда, е преминало през някакво специално умствено лечение. Не е съвсем нормално. Внимавай за нея.
— Да, сър — каза машинално командосът, после се запъна и погледна Ботари-Джесек. — Хм…
— Сержант Таура има грижата за него — каза Ботари-Джесек. — Във всеки случай не желая никое от тях да се разхожда свободно на моя кораб. Те нямат никакъв тренинг. Невежеството им може да е толкова опасно, колкото и всяка враждебност. Това не е почетен караул. Отваряй си очите.
Козируваха и се разделиха. Командосът, преодолявайки рефлекса си, успя да не включи Марк в поздрава. Марк заприпка подир Ботари-Джесек, която крачеше бързо.
— И така — каза тя миг по-късно, — одобрявате ли отношението ни към вашите клонове? — Той не беше съвсем сигурен дали тонът й не е ироничен.
— Да, засега не може да бъде по-добро. — Той прехапа език, но въпреки това саморазобличителната забележка се изплъзна от устата му: — По дяволите, не е честно.
Ботари-Джесек повдигна вежди, без да спира.
— Какво не е честно?
— Аз спасих тези деца… или ние, вие ги спасихте… а те се държат така, сякаш сме банда грубияни, чудовища, които са ги отвлекли. Изобщо не се чувстват щастливи.
— Може би… трябва да се задоволите просто с това, че сте ги спасили. Да искате да се чувстват щастливи от това може би надхвърля правата ви… мъничък герою. — Сега гласът й беше подчертано ироничен, макар и странно лишен от презрение.
— Човек очаква да проявят поне малко благодарност. Вяра. Признание. Изобщо нещо.
— Доверие — каза тя тихо.
— Да, доверие! Поне някои. Нима никой от тях не може да разбере, че го правим за тяхно добро?
— Те са травматизирани. Ако бях на ваше място, не бих очаквала твърде много, докато не видят повече доказателства. — Тя спря и се обърна да го погледне. — Но ако някога разберете… разберете как да накарате едно невежо, травматизирано, обхванато от параноя глупаво дете да ви повярва, кажете на Майлс. Той много иска да знае това.
Марк стоеше стъписан.
— Това… на мен ли го казвате? — попита той с пресъхнала уста.
Ботари-Джесек погледна над него, към празния коридор, и се усмихна с горчива, влудяваща усмивка.
— Стигнахме до вашата каюта. Стойте вътре и не излизайте.
Най-после той заспа и спа много дълго, макар че когато Куин дойде да го събуди, му се струваше, че не е спал достатъчно. Не беше сигурен дали Куин изобщо е спала, въпреки че вече се беше измила и си беше облякла сивата офицерска униформа. Беше започнал да мисли, че тя има намерение да носи изцапаната с кръв полева униформа като някакъв вид обет, докато не си върнат криокамерата. Но дори и без бойната униформа тя излъчваше безпокойство и раздразнителност.