— Как се казваш? — попита той с подправено веселие.
Тя го погледна недоверчиво.
— Мари.
Клоновете нямат презиме.
— Хубаво име. Хайде, Мари. Ще те върна в, хм, общежитието. Когато отидеш при приятелките си, ще се почувстваш по-добре.
По неволя тя тръгна с него.
— Знаеш ли, сержант Таура е права. Тя наистина иска да се грижи за вас. С това бягство вие я изплашихте. Тя се страхува, че можете да се нараните. Всъщност вие не се страхувате от сержанта, нали?
Тя объркано сви красивите си устни.
— Аз… аз не съм сигурна. — Ходеше изящно. Бедрата й се полюшваха, малките й стъпки караха гърдите й да се поклащат подлудяващо под розовата дреха. Би трябвало да й се приложи лечение за намаляване на бюста, макар че той не беше сигурен дали хирургът на „Перегрин“ е специалист в тази област. Ако преживените от нея соматични експерименти на Барапутра приличаха на неговите, сигурно й беше писнало от хирургическа намеса. Неговите телесни деформации със сигурност бяха плод на онова, което бяха правили с него.
— Нашият кораб няма за задача да събира роби — започна отново той съвсем сериозно. — Ние ви взехме… — Новината, че отиваха в Бараярската империя, никак не беше успокояваща. — Първата ни спирка сигурно ще бъде на Комар. Но вие може би няма да останете там. — Нямаше сили да дава обещания за крайното й местоназначение. Никакви. Един затворник не може да освободи друг затворник.
Тя се закашля и потри очи.
— Добре… ли си?
— Искам да пия вода. — Гласът й беше дрезгав от тичане и плач.
— Ела, ще ти дам — каза той. Каютата му беше в съседния коридор. Той я поведе натам, допря длан до кодовата ключалка и вратата се отвори със съскане. — Влизай. Досега нямах възможност да говоря с теб. Ако бях имал, може би… онова момиче нямаше да успее да те излъже. — Той я въведе вътре и я сложи на леглото. Тя леко трепереше. Той също.
— Тя те измами, нали?
— Аз… не зная, адмирале.
Той изсумтя тъжно.
— Не съм адмирал. Аз съм клон като теб. Отгледан съм в Барапутра, един етаж под мястото, където живееш ти. Живееше. — Той влезе в банята, наля чаша вода и се върна при нея. За малко да падне на колене и да й я поднесе. Трябваше да я накара да… — Трябва да те накарам да разбереш. Да разбереш коя си ти, какво се е случило с теб. Тогава никой няма да може отново да те излъже. Трябва да научиш много неща, за да можеш да се защитаваш. — Наистина… в това тяло. — Ще трябва да ходиш на училище.
Тя изпи водата и все още с уста в чашата каза:
— Не искам да ходя на училище.
— Барапутранците никога ли не са те допускали до истински образователни програми? Когато аз бях там, това беше най-добрата част от заниманията. По-добра дори от игрите. Макар че, разбира се, аз обичах игрите. Играла ли си на „Зилек“?
Тя кимна.
— Беше забавно. Но историята, астрографските изложби… живият учител беше най-хубавата част. Един белокос дядка, облечен в дрехи от двайсето столетие, с кожени кръпки на лактите… винаги съм се чудил дали е създаден въз основа на истинска личност, или беше композиция.
— Никога не съм виждала учители.
— Какво правехте но цял ден?
— Разговаряхме. Правехме си прически. Плувахме. Наставниците ни караха всеки ден да правим физкултура…
— Нас също.
— …докато направиха от мен това. — Тя докосна гърдите си. — След това само ме караха да плувам.
В това имаше логика.
— Разбирам, че последното оформяне на тялото ти е било съвсем наскоро.
— Преди около два месеца. — Тя замълча. — Вие наистина ли… мислите, че майка ми нямаше да дойде да ме вземе?
— Съжалявам. Ти нямаш майка. Нито аз. Онова, което те очакваше… е ужасно. Човек не може да си го представи. — Само че той можеше да си го представи и то доста добре.
Тя се намръщи. Очевидно не желаеше да се раздели с любимата си мечта за бъдещето.
— Ние всички сме хубави. Ако вие наистина сте клон, защо не сте хубав?
— Радвам се да видя, че започваш да мислиш — каза той весело. — Тялото ми беше оформено да прилича на моя прогенитор. Той беше сакат.
— Но ако това е вярно… за трансплантацията на мозък… защо не е направено с вас?
— Аз бях… част от заговор. Моите купувачи са ме искали цял. Едва по-късно научих цялата истина за Къща Барапутра. — Той седна до нея на леглото. Миризмата й… бяха ли създали генетично някакъв фин парфюм в кожата й? Беше опияняваща. Споменът за мекото й тяло, което се гърчеше под неговото в коридора пред люка, го развълнува. Той би могъл да се разтвори в него… — Аз имах приятели… ти нямаш ли?
Тя кимна мълчаливо.
— По времето, когато можех да направя нещо за тях… много преди да мога да направя нещо за тях… те изчезнаха. Всичките бяха убити. Вместо това освободих теб.