Тя го гледаше, изпълнена със съмнения, и той изобщо не можеше да разгадае мислите й.
Каютата се разлюля и в стомаха му избухна спазъм, който нямаше нищо общо с еротизма.
— Какво стана? — Мари се стъписа, очите й се разшириха от уплаха и тя несъзнателно го хвана за ръката. Ръката му гореше като факла.
— Няма нищо. Всичко е наред. Съвсем наред. Това беше първият ти скок през проход — успокои я той от позициите на своето предимство от, е, няколко такива скока. — Преминахме. Сега джексънианците не могат да ни хванат. — Беше много по-добре от онзи двоен скок, който можеха да им наложат силите на Фел в момента, в който баронът поемеше в тлъстите си ръце заложника Ваза Луиджи. Без рев и трясък на вражески огън. Само малък, омекотен скок. — Ти си спасена. Сега всички сме спасени. — Той си спомни за лудото евразийско момиче. „Почти всички“.
Толкова много искаше Мари да повярва! Дендарии, бараярците… едва ли можеше да очаква те да разберат. Но това момиче… как искаше да блесне в неговите очи! Не искаше никаква награда освен една целувка. Той преглътна. „Сигурен ли си, че искаш само една целувка?“ В стомаха му растеше горещ възел, точно под ужасно пристегнатия колан. И някакво смущаващо вдървяване в слабините. Може би тя нямаше да забележи. Да разбере. Да оцени.
— Ще ме… целунеш ли? — попита той стеснително. Устата му беше пресъхнала. Той взе чашата от ръцете й и глътна последната капка вода. Не беше достатъчна да премахне напрежението в гърлото му.
— Защо? — попита тя и сбърчи чело.
— За… оправдание.
Молба, която тя разбра. Примигна, но все пак се надигна с готовност и докосна устните си до неговите. Блузата й се размърда…
— Оо! — възкликна той задъхан. Ръцете му обгърнаха врата й и не й позволиха да се оттегли. — Моля те, още веднъж… — Притегли лицето й до своето. Тя нито се съпротивляваше, нито откликна, но въпреки това устата й беше не по-малко очарователна. „Аз искам, аз искам…“ Нямаше да й стане нищо, ако я докосне, само да я докосне. Ръцете й несъзнателно се обвиха около врата му. Той чувстваше всеки един от хладните й пръсти, мъничките нокти. Устните й се разтвориха. Той се разтопи. Главата му пулсираше. Възбуден, той свали якето си.
„Спри. Веднага спри!“ Но тя трябваше да бъде негова героиня. Той беше сигурен, че Майлс има своя проклет харем, пълен с жени. Би ли му позволила тя… да направи нещо повече, освен да я целува? Никакво проникване, никаква агресивност, нищо, с което да я нарани. Едно потриване между тези огромни гърди не може да я нарани, макар че несъмнено ще я озадачи. Той може да се зарови в тази мека плът и да намери такова облекчение, каквото не би намерил дори между бедрата й. Тя може да си помисли, че е луд, но това няма да й навреди. Устата му отново жадно потърси нейната. Той докосна кожата й. „Още!“ Смъкна блузата от раменете й, разголвайки тялото й за жадните си ръце. Кожата й беше кадифено мека. Ръката му, разтреперана, се спусна да откопчае задушаващия го колан на панталоните. Облекчение! Беше се надигнал ужасно, мъчително. Но той нямаше да я докосне по-долу от кръста, не…
Претърколи я на леглото, притисна я, зацелува я обезумяло по тялото. Тя ахна от изненада. Той задиша дълбоко, после изведнъж спря. Жестока спазма стегна гърдите му, сякаш всичките му бронхи изведнъж бяха препитани от челюстите на капан.
„Не! Не пак!“ Пак се случваше точно както когато беше опитал миналата година…
Той слезе от нея. От цялото му тяло струеше студена пот. Помъчи се да отвори блокиралото си гърло. Разтреперан успя да поеме нищожна глътка въздух. Проблясъците на паметта бяха съвсем ясни, почти като халюцинации.
Гневният вик на Гален. Ларс и Мок, притиснали го по нареждане на Гален, свалят дрехите му, сякаш боят, който току-що беше получил от ръцете им, не беше достатъчно наказание. Бяха отпратили момичето още преди да започнат. Тя беше избягала като заек. Той плюеше солена кръв. Шоковата палка се насочва, докосва го, там, там, гърми и трещи. Гален, чието лице става още по-червено, го обвинява в измяна, дори по-лошо: говори разпалено за сексуалните наклонности на Арал Воркосиган и включва шоковата палка на висока мощност. „Удряйте!“ Парализиращият ужас дълбоко в стомаха му, споменът за болката, унижението, изгарянето и гърчовете, събуждането на съдбоносни асоциативни връзки и ужасен срам изплуваха с ужасяваща яснота, със зловонието на опърлена плът…
Отърси се от спомените си и едва не умря, докато успее да си поеме дъх. Неизвестно как седеше не на леглото, а на пода, със спазматично вдигнати ръце и крака. Учуденото русокосо момиче, полуголо, наведено над омачканите постелки, го гледаше.