— Когато Таура докладва, че се губи един клон — озъби се Ботари-Джесек, — Куин каза, че вие сте настояли да я вземете. Е, сега вече знаем защо.
— Не. Аз нямах намерение… нямах намерение да правя нищо. Тя наистина искаше само вода. — Той посочи чашата на пода.
Таура му обърна гръб, коленичи пак пред леглото и се обърна към клона с преднамерено любезен глас:
— Причини ли ти болка?
— Нищо ми няма — отговори Мари с разтреперан глас и издърпа блузата на раменете си. — Но този мъж наистина е болен. — Тя го погледна с недоумение и загриженост.
— Очевидно — промърмори Ботари-Джесек. Брадичката й се вирна, очите й приковаха Марк, който все още се подпираше на стената. — Вие ще останете затворен в стаята си. Пред вратата ви ще стои часови. Не се опитвайте да излезете.
„Няма. Няма!“
Изведоха Мари. Вратата се затвори със съскане, сякаш беше гилотина, която пада върху врата на жертвата. Разтреперан, той се сви на тясното си легло.
Две седмици до Комар. Искрено съжаляваше, че не беше умрял.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Първите три дни от затворничеството си Марк прекара свит на леглото и изпаднал в депресия. Беше замислил героичната си акция като спасение, а не като унищожение на хора. Започна да брои загиналите. Филипи. Норууд. Командосът на Таура. И осем сериозно ранени. Всички тези хора бяха безименни, когато планираше операцията. А и всички анонимни барапутранци. Средният джексъниански служител от сигурността беше човек, който се бие, за да може да живее. Той се чудеше дали някой от мъртвите барапутранци не е бил от хората, с които някога се е срещал или е живял в яслата за клонове. Както винаги малките хора биваха смилани на кайма, докато онези, които имаха власт и трябваше да бъдат държани отговорни, се измъкваха, разхождаха се свободно като барон Барапутра.
Дали животът на четирийсет и девет клона си струваше смъртта на четирима Дендарии? Дендариите, изглежда, не мислеха така. „Тези хора не бяха доброволци. Ти ги измами и те заплатиха за това с живота си.“
Беше потресен от едно неочаквано разбиране: хората не трябва да се събират като цели числа. Трябва да се събират като безкрайности.
„Не очаквах нещата да се развият по този начин.“
А клоновете? Русото момиче? Той единствен от всички знаеше, че тя не е зряла жена, както можеше да се съди по нейните телесни форми и онази специални прибавки, които така зашеметяващо изтъкваха пола й. Шейсетгодишният мозък, който беше планирано да се трансплантира в нея, несъмнено щеше да знае какво да прави с това тяло. Но Марк я беше видял така ясно в съзнанието си — с ум на десетгодишна. Не искаше да й причини болка или да я изплаши и въпреки това бе успял да направи и двете. Искаше да й достави удоволствие, да направи лицето й да грейне. „Така, както греят лицата на всички жени за Майлс?“ — присмя се вътрешният му глас.
Може би никой от клоновете нямаше да реагира така, както му се искаше. Трябваше да се откаже от тази фантазия. След десет, след двайсет години те може би щяха да му благодарят за спасените си животи. Или нямаше. „Направих всичко, каквото можах. Съжалявам.“ Някъде през втория ден беше обхванат от мисълта, че самият той е обект за трансплантиране на мозъка на Майлс. Много странно, или може би напълно логично, той не се страхуваше, че Майлс може да направи това. Но Майлс едва ли беше в състояние да отхвърли плана. Ами ако на някого му дойдеше наум, че ще е по-лесно да трансплантират мозъка на Майлс в топлото живо тяло на Марк, вместо да се мъчат с досадната работа да закърпят смъртно зейналата на гърдите му рана, плюс отделно да се справят с криотравмата? Възможността беше толкова ужасяваща, че той почти беше готов доброволно да се съгласи, само и само всичко да свърши.
Единственото нещо, което го спаси да не завие от ужас, беше мисълта, че след като криокамерата е изгубена, тази заплаха е съмнителна. Докато отново не я намерят! В тъмнината на каютата, с глава заровена във възглавницата, му дойде наум, че най-много от всичко бе желал да види, че Майлс се отнася с уважение към проявената от него смелост при спасяването на клоновете.
„Ти беше изключил тази възможност, нали?“
Тези убийствени мисли прекъсваха единствено при хранене и сън. Той се насилваше, изяждайки цялата донесена му полева дажба, и лежеше зашеметен, в често прекъсвана дрямка. Тъй като най-много от всичко искаше да е в това състояние на забрава, придума намръщения си пазач, който три пъти на ден пъхаше през вратата таблите с храна, да му носи допълнително. И понеже никой очевидно не виждаше никаква заплаха в опразването на корабния контейнер с храна, пазачът с готовност изпълняваше желанието му.