Тя го изведе от каютата-килия. Очевидно беше освободила часовия пред вратата, но всъщност всички коридори изглеждаха пусти. Не, не пусти. Опразнени.
Стигнаха до люка на една персонална совалка, влязоха вътре и видяха капитан Ботари-Джесек седнала пред командните уреди. Ботари-Джесек, и никой друг. Наистина много интимна среща.
Обичайно хладната Ботари-Джесек сега изглеждаше направо студена. Когато погледна през рамо към него, очите й се разшириха и тъмните й вежди се извиха в учудено неодобрение пред неговия бледен, подпухнал вид.
— По дяволите, Марк! Приличате на удавник, изплувал на повърхността след цяла седмица.
„Не само приличам, но и се чувствам така.“
— Благодаря — иронично отвърна той.
Тя изсумтя — Марк не беше сигурен дали от удоволствие, отвращение или присмех — и отново се обърна към интерфейса на командните уреди на совалката. Люковете се затвориха, закрепващите челюсти се оттеглиха и те се отделиха от „Перегрин“. Мълчаха. Между нулевото притегляне и ускоренията вниманието му отново се концентрира върху подутия му стомах. Преглътна. Не искаше да повърне.
— Защо шефът на ИмпСи има само чин капитан? — попита Марк, колкото да отвлече вниманието си от гаденето. — Вероятно не е от съображения за сигурност, щом като всички знаят кой е той.
— Просто бараярска традиция — каза Ботари-Джесек. В тона й прозвуча лека горчива нотка — на думата „традиция“. Добре поне че говореше с него. — Предшественикът на Илян на този пост, покойният велик капитан Негри, никога не е бил повишаван повече от чин капитан. Този вид амбиция очевидно е бил неподходящ за приближените на император Ецар. Всички знаели, че властта на Негри била наравно с тази на императора и заповедите му били в сила за всички чинове. Предполагам, че Илян… винаги се е чувствал малко неудобно да се издигне в чин над своя бивш шеф. Обаче получава заплата на вицеадмирал. Какъвто и нещастен мухльо да оглави ИмпСи след оттеглянето на Илян, вероятно ще си остане завинаги с чин капитан.
Те приближиха една средно голяма космическа орбитална станция и Марк най-сетне съгледа Комар, който се въртеше под тях, свит от разстоянието колкото половин земна луна. Ботари-Джесек се придържаше строго към предписания й крайно лаконично от станцията за контрол на трафика летателен курс. След една доста нервна пауза, по време на която разменяха кодове и опознавателни знаци, се скачиха към люка на дока.
Посрещнаха ги двама мълчаливи, безизразни въоръжени часови, много спретнати и облечени в бараярска зелена униформа, и ги заведоха до една малка стая без прозорци, подредена като кабинет с маса с комуникационен пулт, три стола и никакво друго обзавеждане.
— Благодаря. Оставете ни сами — каза човекът зад масата. Часовите излязоха така мълчаливо, както бяха извършили всичко друго.
Щом останаха сами, човекът, изглежда, малко се успокои и кимна на Ботари-Джесек.
— Здравей, Елена. Радвам се да те видя. — Гласът му беше с неочаквано топъл тембър, глас на вуйчо, който поздравява любимата си племенница.
Иначе изглеждаше точно такъв, какъвто го беше изучавал Марк на видеото на Гален. Саймън Илян беше слаб застаряващ мъж с кафява коса, започнала да посивява но слепоочията. Кръглото му лице с чип нос беше набраздено от фини бръчици и вече не изглеждаше младежко. В тази по принцип военна обстановка той беше облечен в непарадна зелена офицерска униформа и отличителни знаци на яката като онези, които Куин се беше опитала да натрапи на Марк, плюс значка на Имперската сигурност с окото на египетския бог Хор.
И се взираше в него с изгарящ поглед.
— Господи, Майлс, ти… — започна Илян със странен глас, после в очите му се появи разбиране и той се облегна на стола. — Аха. — Устата му се изкриви на една страна. — Лорд Марк. Приемете поздрави от госпожа майка ви. Много ми е приятно най-после да ви срещна. — Гласът му звучеше съвсем искрено.
„Но не за дълго“ — помисли си Марк безнадеждно. Лорд Марк? „Не може да говори сериозно.“
— Приятно ми е също така най-после да зная къде сте. Капитан Куин, разбирам, че съобщението на моето ведомство за изчезването на лорд Марк от Земята най-сетне е стигнало до вас.
— Още не е. Вероятно ни догонва от… последната ни спирка.