Ботари-Джесек беше потънала в мрачни размисли и не му обръщаше никакво внимание, докато той не изпадна в нещо като пристъп на астма.
— Какво ви става, по дяволите? — Тя се наведе и му провери пулса, който сега беше много висок. Целият лепнеше.
— Болен съм — успя да изфъфли той и като видя, че не й казва нищо ново, призна: — Страх ме е.
Мислеше си, че е изпитал най-големия възможен страх под барапутранския огън, но онова не беше нищо в сравнение с този бавен, завладяващ ужас, с тази задушаваща безпомощност да повлияе на съдбата си.
— От какво ви е страх? — попита тя презрително. — Никой няма да ви направи нищо лошо.
— Капитане, те ще ме убият.
— Кой? Лорд Арал и лейди Корнелия? Едва ли. Ако по някаква причина не успеем да върнем Майлс, вие бихте могли да сте следващият граф Воркосиган. Сигурно вече сте се досетили за това.
Отдавна измъчвалото го любопитство бе задоволено и дишането му автоматично се успокои. Черната мъгла пред очите му се разсея и той отклони разтревожения опит на Ботари-Джесек да разкопчее дрехите му и да провери дали не си е глътнал езика. Тя извади от джоба си лепенка против космическа болест — беше я взела от аптечката в совалката точно за подобен случай — и неуверено му я подаде. Той й даде знак бързо да му я сложи. Помогна му.
— Какви според вас са тези хора? — попита тя гневно, когато дишането му стана по-нормално.
— Не зная. Но повече от сигурно е, че ще ми видят сметката.
Най-лошо беше разбирането, че не е необходимо да е толкова лошо. Преди разгрома на Джексън Хол на теория всеки път, когато можеше, той беше готов да отиде при тях и да им каже „Здравейте“. Но искаше да се срещне с Бараяр при свои условия. Сякаш се опитваше да щурмува небесата. С опита си да направи тази среща по-добра, я бе направил безкрайно по-лоша.
Тя го погледна изненадана.
— Вие наистина сте изплашен до смърт, нали? — каза тя толкова откровено, че му се прииска да завие. — Марк, лорд Арал и лейди Корделия ще ви помогнат да преодолеете всички съмнения. Зная, че ще го направят. Но вие трябва да направите онова, което се иска от вас.
— Какво се иска от мен?
— Ами… не знам точно — призна тя.
— Благодаря. Много ми помогнахте.
А сетне пристигнаха. Наземната кола се понесе през цяла система врати и влезе в тесния двор на огромна каменна къща с архитектура отпреди електрификацията, по Времето на изолацията, което й придаваше митичен вид, поне според Марк. Този вид архитектура, която беше виждал в Лондон, датираше отпреди повече от хилядолетие, макар къщата тук да беше само на сто и петдесет стандартни години. Резиденция Воркосиган. Замъкът Воркосиган.
Капакът се отвори, той излезе от наземната кола и тръгна подир Ботари-Джесек. Този път тя го изчака и го хвана здраво за лакътя, страхувайки се както да не припадне, така и да не побегне. Преминаха от приятно осветения от слънцето двор в огромно хладно мъжделиво фоайе с под, покрит с черни и бели плочи, и великолепна широка извита стълба. Колко ли пъти Майлс бе преминавал през този праг?
Ботари-Джесек приличаше на агент на някоя лоша магьосница, отвлякла любимия Майлс и сменила го с този бледен дундест двойник. Той се задави от истеричен кикот, когато язвителният присмехулник от дъното на ума му извика: „Здравейте, мамо и татко. Аз се върнах.“ Сигурно самият той беше лошата магьосница.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
В преддверието го посрещнаха слуги, облечени в ливреи в кафяво и сребърно — цветовете на фамилията Воркосиган. Във високопоставените семейства Вор дори домашните прислужници изпълняват ролята на войници. Един от тях насочи Ботари-Джесек вдясно. На Марк му идеше да заплаче. Тя го презираше, но поне беше запозната с обстановката. Без никаква подкрепа, по-самотен, отколкото когато беше заключен в тъмната каюта, той последва слугата през късия сводест вход вляво и през вратите след него.
Помнеше разпределението на къщата на семейство Воркосиган от отдавна провежданото обучение от Гален, затова разбра, че влизат в стаята, наречена „Първа гостна“ — преддверие към голямата библиотека, която се простираше от предната страна на къщата до задната. Предположи, че според стандартите на дома Воркосиган за стаите за посрещане на гости тази е сравнително малка, макар че високият таван й придаваше хладна, неодобрителна строгост. Обаче веднага се отказа да оглежда помещението, защото видя жената: седеше на тапицираното канапе и спокойно го очакваше.