Не беше нито висока, нито пълна, на средна възраст, добре сложена. Червената й коса, прошарена с естествено сиви кичури и навита на сложен кок, оставяше лицето открито, за да могат да се видят скулите, линията на челюстта и ясносивите й очи. Позата й беше сдържана, спокойна, но не отпусната. Беше облечена в мека копринена бежова блуза, ръчно бродиран шарф, много подобен на онзи, който навремето бе откраднал, дълга до глезените жълто-кафява пола и полуботуши. Той беше очаквал нещо по-показно, по-изискано, официален образ на графиня Воркосиган от видеокадрите, които беше разучавал. А може би чувството й за власт беше толкова силно, че не беше необходимо да го демонстрира външно? Не можеше да види никакво физическо сходство между нея и себе си. Може би само в цвета на очите. И бледостта на кожата. И в извивката на носа, може би. Линията на челюстта имаше определено съответствие, което не се виждаше от видеокадрите.
— Лорд Марк Воркосиган, миледи — съобщи прислужникът така тържествено, че Марк се сепна.
— Благодаря ти, Пим. — Тя кимна на подчинения — човек на средна възраст — и го освободи. Въоръженият прислужник добре прикри разочарованото си любопитството и се ограничи само с един бърз поглед през рамо преди да затвори вратата зад гърба си.
— Здравей, Марк. — Гласът на графиня Воркосиган беше мек, алтов. — Заповядай, седни. — Тя посочи с ръка едно кресло, поставено малко под ъгъл спрямо канапето. То, изглежда, не беше на панти и пружина, за да има опасност да го захлупи, нито пък беше прекалено близко до нея. Той седна внимателно, както беше инструктиран. Странно, но креслото не беше много високо и краката му допираха до пода. Дали не бе правено специално за Майлс?
— Радвам се най-после да те срещна — каза тя, — макар обстоятелствата, за съжаление, да не са толкова приятни, колкото бих искала.
— Аз също — промърмори той. Радва се или съжалява? И кои са били тези, които са седели тук, учтиво са се лъжели за това, че се радват или съжаляват? „Коя сте вие, госпожо?“ Той се огледа страхливо в очакване да види Касапина на Комар. — Къде е… съпругът ви?
— Привидно приветства Елена. В действителност избяга и изпрати мен първа на предна линия. Нещо много необичайно за него.
— Аз… не разбирам. Госпожо. — Не знаеше как да се обръща към нея.
— През последните два дни пие лекарство за стомах в промишлени количества… от което трябва да разбереш, от наша гледна точка, как пристига информацията. Първото сведение, че нещо не е наред, пристигна преди четири дни по куриер, офицер от щаба на ИмпСи. Съобщение от Илян, в което се казваше, че Майлс не е участвал в акцията. Подробностите щели да дойдат по-късно. Отначало не виждахме нищо тревожно в това. Майлс беше изчезвал и по-рано, понякога за доста дълго време. Едва няколко часа по-късно, когато беше прието и декодирано пълното съобщение от Илян заедно с новината, че сте тръгнали, всичко ни стана ясно. Трябваха ни цели три дни, за да осмислим случилото се.
Той седеше мълчалив и се бореше с представата за великия адмирал-граф Воркосиган, ужасния Касапин на Комар, онова масивно, мрачно чудовище. Имаше своя гледна точка, макар да не се очакваше такова нищожно човешко същество като него да разбира от тия неща.
— Илян никога не извърта — продължи графинята, — но този път направи точно това и в целия доклад не използува нито един път думата „мъртъв“, „убит“ или някой друг синоним. Медицинските заключения подсказват обратното. Вярно ли е?
— Хм… криопроцедурата изглеждаше успешна. — Какво искаше тя от него?
— И така, ние сме в емоционална и юридическа безизходица — въздъхна тя. — Щеше да е по-лесно, ако той… — Тя се намръщи и сведе очи към скута си. За първи път стисна ръце. — Разбираш, ще говорим за много възможни случайности. Много от тях се въртят около теб. Но аз няма да считам Майлс за мъртъв, докато той наистина не умре и не се разложи.
Той си спомни за потока кръв върху цимента и безпомощно изхъмка.
— Фактът, че ти би могъл евентуално да се представяш за Майлс, за някои хора беше много смущаващ. — Тя го погледна развеселено. — Казваш, че Дендарии те приемат?…
Той се сви на стола под острия й сив поглед. Усещаше как плътта му се люшка и се събира на куп под ризата и шарфа на Майлс, чувстваше притискането на панталоните.
— Аз… оттогава качих няколко килограма.
— Всичко това? Само за три седмици?
— Да — промърмори той и се изчерви.
Тя повдигна вежди.
— Нарочно?
— Нещо такова.
— Хм. — Тя се облегна назад. Изглеждаше изненадана. — Изключително хитро от твоя страна.