— Това са глупости! — избухна Марк. — Това е дори по-налудничаво от идеята да стана граф Воркосиган!
— Запомни тази мисъл — посъветва го графинята. — Запомни я добре и никога дори не намеквай, че можеш да мислиш другояче.
„Попаднал съм между луди!“
— Ако някой започне с теб разговор по този въпрос, съобщи колкото се може по-бързо на мен, на Корделия или на Саймън Илян — добави графът.
Марк се беше отдръпнал максимално назад в стола си.
— Добре.
— Ти го изплаши, скъпи — отбеляза графинята.
— По този въпрос параноята е ключът към добро здраве — каза графът успокоително. Погледна за миг Марк. — Изглеждаш уморен. Ще ти покажем стаята ти. Можеш да се измиеш и да си починеш.
И тримата станаха. Марк последва графа и графинята по един застлан коридор. Графинята кимна към един свод, който водеше към витата стълба, и каза:
— Аз ще взема тръбния подемник да видя Елена.
— Добре — съгласи се графът. Марк по неволя го последва по стълбите. Още първите две стъпала му показаха, че е изгубил форма. На третата площадка вече дишаше тежко като старец. Графът зави по коридора на третия етаж.
— Нали няма да ме настаните в стаята на Майлс? — страхливо попита Марк.
— Не. Макар че стаята, в която ще те настаня, някога беше моя. Когато бях дете.
Вероятно преди смъртта на по-големия му брат. Стаята на втория син. Изнервящо.
— Сега тя е просто стая за гости. — Графът отвори една обикновена дървена врата на панти. Зад нея се откри слънчева стая. Очевидно ръчно изработените, с неопределена възраст и огромна стойност мебели бяха малко — легло и ракли. До резбованата табла на кревата съвсем не на място стоеше къщно табло за контрол на осветлението и на механизираните прозорци.
Марк се обърна и видя въпросителния поглед на графа. Беше хиляди пъти по-лош от погледите на Дендарии, които изразяваха любов към Нейсмит. Той стисна глава с ръце и промълви през стиснатите си зъби:
— Аз не съм Майлс!
— Зная — каза тихо графът. — Предполагам, че търсех… себе си. И Корделия. И теб.
Марк почувства непреодолимо желание да види себе си в графа. Не беше сигурен. Цветът на косата? И той, и Майлс имаха същата тъмна коса, каквато беше виждал на видеото, че е имал младият адмирал Воркосиган. Знаеше, че Арал Воркосиган е по-малкият син на граф Пьотър Воркосиган, но по-старият брат беше умрял преди шейсет години. Марк беше изненадан, че графът помни това така ясно и прави връзка със себе си. Странно и тревожно. „Аз трябваше да убия този човек. И все още мога да го направя. Той изобщо не се пази.“
— Вашите хора от ИмпСи дори не ме задържаха. Никак ли не се страхувате, че все още може да съм програмиран да ви убия? Или за вас тази заплаха е несъществена?
— Нали ти вече застреля човека, когото смяташе за свой баща? Това е достатъчно за катарзис. — На лицето му се появи мрачна усмивка.
Марк си спомни изненадания поглед на Гален, когато невроразрушителният лъч го удари в лицето. Арал Воркосиган можеше да изглежда всякак в момента на смъртта си, но не и изненадан.
— Тогава ти си спасил Майлс, той лично ми разказа всичко — каза графът. — Още преди две години, на Земята, ти си избрал на коя страна да застанеш. Много ефикасно. С теб съм имал много страхове, Марк, но моята смърт никога не е била между тях. Ти не си по-лош от брат си Майлс. Според мен сте еднакви.
— Прогенитор. Не брат — каза твърдо Марк.
— Корнелия и аз сме твоите прогенитори — също толкова твърдо отвърна графът.
Марк се изчерви.
Графът вдигна рамене.
— Какъвто и да е Майлс, ние сме виновни за това. За теб може би ще е добре, ако се отнасяш към нас малко по-внимателно. Може би ние също няма да сме добри за теб.
Стомахът му се сви от ужасен копнеж, възпиран от също толкова ужасен страх. Прогенитори. Родители. Не мислеше, че на тази възраст има нужда от родители. Почувства се нищожен в сянката на такива големи хора, разбит като стъкло, унищожен. Изведнъж почувства странно желание Майлс да се върне. Да има някой с неговия ръст, на неговата възраст, с когото да може да поговори.
Графът отново погледна към спалнята.
— Пим ще ти подреди багажа.
— Нямам багаж. Само дрехите, които нося… сър. — Беше му невъзможно да предпази езика си от това почтително обръщение.
— Ще ти трябват още!
— Онова, което донесох от Земята, оставих в един гардероб на Ескобар. Досега сумата, която дължа, сигурно толкова е набъбнала, че вероятно са го конфискували.
Графът го огледа.
— Ще пратя да ти вземат мярка и да ти доставят един кат дрехи. Ако беше дошъл при по-нормални обстоятелства, щяхме да те разведем, да те представим на роднини и приятели. Една обиколка из града. Да проведем тест за влеченията ти, да уредим да продължиш образованието си. Във всеки случай ще направим нещо по въпроса.