Така биха могли да си поговорят открито. Страхотна идея. А кой щеше да го пази от Иван?
— Надявам се, че ще има външна охрана — каза графинята.
— О, да.
Външната охрана беше такава, която никой не трябваше да вижда, дори и шефовете. Марк се чудеше какво пречи на хората от външната охрана да си вземат почивен ден и да твърдят, че са били на пост. Невидими хора. Предполагаше, че такава измама би останала неразкрита дълго време.
Лейтенант-лорд Ворпатрил имаше собствена наземна кола, откри Марк след закуска: спортен модел с много червен емайл. Марк с нежелание седна до него.
— Е — каза той несигурно. — Все още ли желаеш да ме удушиш?
Иван изкара колата през портите на резиденцията и се вля в градския трафик на Ворбар Султана.
— На теория — да. На практика — не. Необходими са ми всички хора, които могат да застанат между мен и поста на чичо Арал. Бих искал Майлс да имаше цяла дузина деца. Досега можеше да ги има, ако беше започнал навреме… В известен смисъл ти си от Бога пратен. Ако не беше ти, вече да са ме вързали като очевиден наследник. — Той се поколеба — само в приказките: наземната кола префуча през пресечката и „издуха“ четири коли, които едва не се сблъскаха. — Всъщност колко мъртъв е Майлс? Когато ми съобщи по видеоканала, чичо Арал беше доста неясен. Не съм сигурен дали от съображения за сигурност, или… никога не съм го виждал толкова неуверен.
Трафикът беше по-лош от този в Лондон и, ако това изобщо бе възможно, с още по-голяма липса на ред; или може би подчинен на някакво правило, което предвиждаше оцеляването само на най-способните. Марк се хвана за седалката и отговори:
— Не зная. Беше ударен в гърдите от иглена имплодерна граната. Много лошо. Само дето не разкъса тялото му на две.
Устните на Иван потръпнаха в потиснат ужас, но той почти мигновено възстанови веселата си маска.
— Ще е необходим адски добър медицински екип, за да му възстановят тялото.
— За мозъка… не може да се каже, докато не стане съживяването. — „А тогава вече ще е много късно.“ — Но не в това е проблемът. Или поне не сега.
— Да — намръщи се Иван. — Наистина глупава грешка, знаеш. Как можа да го изгубиш… — Той зави така рязко, че забърса колата в бордюра и по плочника се посипаха искри. После весело изруга по адрес на един много голям камион на въздушна възглавница, който едва не се навря в наземната кола от страната на Марк. Марк се наведе и млъкна. По-добре да прекъсне разговора, отколкото да загине. Животът му зависеше и от най-малкото разсейване на шофьора. Първото му впечатление от родния град на Майлс беше, че половината от населението ще загине от транспортни злополуки още преди полунощ. Или поне онези, които застават на пътя на Иван. Иван зави рязко и със силно странично поднасяне паркира, спестявайки си две маневри и спирайки така, че Марк едва не се залепи за арматурното табло.
— Замък Ворхартунг — съобщи Иван, кимна към сградата и махна с ръка, докато ревът на двигателя заглъхваше. — Днес Съветът на графовете не е в сесия, така че музеят е отворен за публика. Макар че ние не сме публика.
— О… културен институт — каза Марк уморено, взирайки се изпод капака. Замъкът Ворхартунг наистина изглеждаше като замък, невероятен, старинен куп от безизразен камък между дърветата. Беше кацнал на скалата над речните бързеи, които разделяха Ворбар Султана на две. В подножието му имаше парк: градински цветя растяха там, където някога мъже и коне бяха теглили обсадни машини през лед и кал в безуспешни нападения. — Каква е всъщност целта на всичко това?
— Трябва да се срещнеш с един човек. Нямам право да говоря за това. — Иван отвори капака и изпълзя навън. Марк го последва.
Дали по план, или от перверзност Иван наистина го заведе в музея, който заемаше цяло едно крило на замъка и беше посветен на оръжията и доспехите на Вор от Ерата на изолацията. Като военен в униформа Иван беше пуснат безплатно, но плати входна такса за Марк. Само за камуфлаж, предположи Марк, защото членовете на кастата Вор не плащаха. Това никъде не беше посочено. Но ако човек е Вор, трябваше да го знае.
Или беше тънък злостен намек от страна на Иван по отношение на принадлежността на Марк към кастата Вор, или той наистина не знаеше това правило. Иван играеше ролята на човек от висшето общество със същата сериозност, с която играеше ролята на лейтенант на империята или всяка друга роля, която му се възложеше. Истинският Иван беше доста по-неуловим. Марк реши, че не трябва да подценява неговата проницателност или погрешно да я взема за глупост.