Значи трябваше да се срещне с някакъв човек. Какъв човек? Ако беше разпит на ИмпСи, защо това не стана в резиденцията на Воркосиган? Беше ли човек от правителството, или от центристката коалиционна партия на министър-председателя граф Арал? И защо той не дойде при него? Иван не можеше да готви покушение. През последните две години семейство Воркосиган беше имало много възможности да стори това тайно. Може би организираше обвинение в някакво инсценирано престъпление? Хрумнаха му още по-мистериозни идеи за заговор, всичките белязани с един и същи недостатък: липсата на мотив или логика.
Той втренчи поглед в редицата двуостри мечове на стената, които илюстрираха развитието на бараярското коваческо изкуство през две столетия, после забърза да настигне Иван пред една витрини с огнестрелни оръжия с химически експлозив: богато украсени големокалибрени оръжия с широко дуло, навремето принадлежали на император Влад Ворбара — поне така гласеше надписът. Куршумите бяха необичайни, в смисъл че бяха масивни златни сфери с размери колкото гълъбово яйце. От малко разстояние сигурно бяха имали силата като при удар с тухла. На голямо разстояние вероятно не бяха улучвали целта. Кой ли беден селянин или щитоносец е бил натоварен със задължението да обикаля и да търси неулучилите куршуми? Или, още по-лошо, улучилите? Няколко от изложените лъскави топчета бяха сплескани или обезформени и за най-голяма изненада на Марк, една табелка информираше посетителите на музея, че тази силно деформирана топчица е убила еди-кой си лорд Вор по време на еди-коя си битка. „Извадена от мозъка му след смъртта“, предположи Марк. Надяваше се. Да. Изненада се обаче, че някой е почистил съсирената кръв, като се имаха предвид кървавите страхотии по някои от другите експонати. Потъмнелият съсухрен скалп на Лудия Юри например, взет за излагане от частна колекция на клана Вор.
— Лорд Ворпатрил. — Това не беше въпрос. Човекът, който говореше, се беше появил толкова тихо, че Марк дори не беше сигурен откъде е дошъл. Беше облечен скромно, както може да се облече уредник на музей. На средна възраст, с интелигентен поглед. — Елате с мен, моля.
Без да пита или да коментира, Иван тръгна подир човека, давайки знак на Марк да върви пред него. Така, притиснат като в сандвич, Марк вървеше между тях, разкъсван от любопитство и нерви.
Минаха през врата с надпис „Вход забранен“, която мъжът отключи с механичен ключ и отново заключи зад тях, качиха се по две стълби, минаха по един кънтящ коридор с дървен под и влязоха в стая, разположена на горния етаж в кръгла кула в края на замъка. Някога стражева кула, сега тя беше мебелирана като кабинет с обикновени прозорци, прорязани в стената на мястото на бойниците. Чакаше ги мъж, седнал на стол, загледан замислено към градините, които се простираха чак до реката, и към малкото хора, които се разхождаха из тях или се изкачваха по пътеките.
Беше слаб, с тъмна коса, с бледа кожа, трийсетгодишен; облечен в свободни тъмни дрехи, в които нямаше нищо псевдовоенно. Той вдигна глава и се усмихна леко на техния водач.
— Благодаря ти, Кеви. — В поздрава, изглежда, беше вмъкната и заповед за излизане, защото водачът кимна и ги остави.
Едва когато Иван кимна и каза „Ваше величество“, Марк го позна.
„Император Грегор Ворбара! Мамка му!“ Вратата зад него беше блокирана от Иван. Опита се да потисне обзелата го паника. Грегор беше просто човек, самичък, очевидно невъоръжен. Всичко останало беше… пропаганда. Измама. Илюзия. Сърцето му започна да бие по-бързо.
— Здравей, Иван — каза императорът. — Благодаря ти, че дойде. Защо не отидеш за малко да разгледаш експонатите?
— Вече ги видях — отговори Иван лаконично.
— Нищо. — Грегор кимна с глава надолу.
— Без да изпадам в подробности — каза Иван, — но това не е Майлс. И въпреки външния му вид, навремето е готвен за убиец. Този контакт дали не е малко преждевременен?
— Е — каза кротко Грегор, — сега ще разберем, нали? Искаш ли да ме убиеш, Марк?
— Не — изграчи Марк.
— Виждаш ли. Разходи се, Иван. След малко ще изпратя Кеви да те извика.
Иван се намръщи разочарован, а Марк долови неподправено любопитство. Той напусна с иронично темане, с което, изглежда, искаше да каже: „На ваша отговорност“.
— И така, лорд Марк — каза Грегор. — Какво мислиш за Ворбар Султана?
— Минах доста набързо — отговори предпазливо Марк.
— Мили Боже, не ми казвай, че си позволил на Иван да кара.
— Не знаех, че имам избор.
Императорът се засмя.
— Седни. — И изчака докато Марк седне на стола зад масата с комуникационен пулт. Малката стаичка беше бедно обзаведена, старинните военни снимки и карти, накачени по стените, спокойно можеха да бъдат занесени в музея долу.