Усмивката на лицето на императора изчезна, за да отстъпи на първоначалния замислен поглед. Грегор го изучаваше. Погледът му му напомни за начина, по който го гледаше граф Воркосиган — сякаш питаше: „Кой си ти?“, само че без хищната сила на графа. Поносимо любопитство.
— Това вашият кабинет ли е? — попита Марк, като внимателно се намести на въртящия се императорски стол. Стаичката изглеждаше малка и сурова, неподходяща за кабинет.
— Един от кабинетите ми. Целият комплекс е пълен с кабинети, някои от тях в най-причудливи ниши. Граф Ворволк има кабинет в подземния затвор. Без прозорци, дълбоко под земята. Аз използувам този кабинет за усамотяване и отдих, когато присъствам на сесии на Съвета на графовете или когато имам друга работа тук. Защо я квалифицирам като работа ли? Защото не е удоволствие, независимо дали е лична, или служебна. Не мога да мръдна никъде, без това да е служебно. На Бараяр тези две неща трудно могат да се отделят. Майлс… беше… — Грегор мина в минало време — без конкретна заповед пер в моя замък. Офицер на служба при мен. Син на изключително важен, макар и не висш, държавен служител. И личен приятел през целия си живот. И наследник на графство. А графовете са механизмът, посредством който даден човек — той докосна гърдите си — се умножава по шейсет и след това се превръща в множество. Графовете са първите офицери на империята. А аз съм неин властелин. Разбираш ли, че аз не съм империята? Тя е и географско понятие, общество. Множество, цялата маса… чак до последния поданик… това е империята. И аз съм само една част от нея. При това такава, която може да бъде заменена… видя ли долу скалпа на моя велик чичо?
— Хм… да. Изложен е на доста видно място.
— Това е домът на Съвета на графовете. Опорна точка на лоста, която може да изглежда сама по себе си най-висша, но не представлява нищо без лост. Лудия Юри е забравил това. Аз не съм. Граф Воркосиган е друг такъв важен човек. Също заменяем. — Той замълча.
— Една… брънка във веригата — каза внимателно Марк, за да покаже, че слуша внимателно.
— Брънка в рицарска ризница. В паяжина. Така че едно слабо звено не е фатално. Трябва едновременно да се скъсат много, за да настъпи истинско бедствие. Все пак… очевидно човек иска колкото се може повече здрави, надеждни брънки.
— Очевидно. — „Защо ме гледате?“
— И така. Разкажи ми какво се случи на Джексън Хол. Така, както си го видял ти. — Грегор вдигна крака на пречката на стола си и се настани удобно — като гарван на клон.
— Трябва да започна историята от Земята.
— Ти си решаваш откъде да започнеш. — Кратката му усмивка показа на Марк, че разполага с неограничено време и сто процента внимание.
Марк започна колебливо, заекваше. Грегор задаваше малко въпроси, прекъсваше го само когато се забавяше на трудните подробности. Малко, но съществени. Марк бързо разбра, че Грегор не търси просто факти. Очевидно вече беше запознат с рапорта на Илян. Императорът искаше да научи нещо друго.
— Не мога да оспорвам добрите ти намерения — каза Грегор в един момент. — Бизнесът с имплантациите е отвратителен. Но ти разбираш, че твоите усилия, твоето нападение едва ли ще го спрат. Къща Барапутра просто ще почисти счупените стъкла и ще продължи да работи.
— Това нападение ще промени съдбата на четирийсет и девет клона — увери го упорито Марк. — Всички привеждат един и същ проклет аргумент: „Аз не мога да променя всичко, затова няма да променя нищо“. И наистина нищо не променят. И във всеки случай, ако можех да се върна през Ескобар, както бях запланувал първоначално… щеше да има големи новини. Къща Барапутра може би дори щеше да се опита да поиска юридически да си върне клоновете и тогава наистина щеше да има обществен протест. Щях да се погрижа за това. Дори ако бях задържан на Ескобар. Където, между впрочем, на силите на Къща Барапутра щеше да им е трудно да ме хванат. И може би… може би от проблема щяха да се заинтересуват повече хора.
— Аха! — каза Грегор. — Сензация.
— Не, не сензация — скръцна със зъби Марк.
— Извинявай. Не исках да кажа, че усилието ти е било тривиално. Тъкмо напротив. Но в края на краищата, ти имаше ли определена дългосрочна стратегия?
— Да, но когато изгубих контрол над Дендариите, тя се превърна в мелачка на отпадъци. Щом научиха кой съм всъщност. — Той се замисли върху спомена за безпомощността си.
Грегор го подкани и той продължи да разказва за смъртта на Майлс, за бъркотията с изгубената криокамера, за безуспешните им усилия да я върнат и унизителното изгонване от джексъновия локален космос. Установи, че разкрива много повече от истинските си мисли, отколкото беше склонен, и все пак… Грегор почти го накара да се отпусне. Как го стори този човек? Приятното, почти скромно държане прикриваше един достигнал до съвършенство манипулатор на хора. С тенденциозна бързина Марк описа инцидента с Мари и времето, прекарано почти в несвяст в каютата, после млъкна.