Този път, слава Богу, имаше табелка, поставена в бронзова рамка направо на паважа. Докато Иван я гледаше, около нея и над нея минаваха коли.
— Защо не са я сложили поне на тротоара — попита Марк.
— За да е точно на мястото — каза Иван. — Мама искала така.
Марк изчака почтително Иван да отдаде почит на мъртвия си баща. Накрая Иван вдигна глава и заяви бодро:
— Какво ще кажеш, ако ти предложа да хапнем десерт? Знам една чудесна малка пекарна в района Керослав. Съвсем наблизо е. Всяка година, когато идвахме тук да се поклоним, мама ме водеше в нея. Прилича на дупка, но е добра.
На Марк още му беше тежко от обяда, но мястото се оказа така забележително отвътре, колкото изоставено изглеждаше отвън, и по някакъв начин стана така, че той получи цяла торба фъстъчени кифли и плодови пити за вкъщи. Докато Иван избираше деликатеси, за да ги изпрати на лейди Ворпатрил, и се задяваше с хубавата продавачка — трудно можеше да се каже дали Иван е сериозен, или това е просто някакъв рефлекс, — Марк стана.
Спомни си, че навремето Гален беше успял да внедри в този район двама комарански шпиони. Несъмнено ги бяха хванали още преди две години при чистката, извършена от бараярската Имперска сигурност след заговора, но все пак той се зачуди, ако би могъл да ги намери, дали мечтите на Гален за реванш щяха да се осъществят. Трябваше да са през една улица. Иван продължаваше да говори с момичето в пекарната. Марк излезе.
За щастие след две минути намери адреса. Реши, че няма нужда да проверява вътре. Обърна се и тръгна, според него, по най-краткия път към главната улица и магазина за печива. Оказа се, че този пряк път е задънена улица. Той се обърна и се върна към началото на уличката.
Една стара жена и един мършав младеж, които седяха на площадката пред вратата на къщата си, го видяха да отива в едната посока, а след това да се връща. Когато отново попадна във фокуса на късогледите очи на старата жена, в тях проблесна враждебност.
— Това не е момче. Това е мутантче — изсъска тя на момчето. Внук ли й беше? Тя го сбута с лакът. — Мути на нашата улица!
Момчето се изправи и препречи пътя на Марк. Той спря. Момчето беше по-високо от него… кой ли пък не беше?… но не много по-тежко. Беше бледо, с мазна коса. То се разкрачи агресивно, за да му попречи да мине. Оо, Господи!
— Нямаш работа тук, мути — момчето се изплю на земята като печен побойник. Марк едва не се засмя.
— Прав си — съгласи се той спокойно и премина на акцента на човек от Земята, не на бараярски. — Това място е една мръсна дупка.
— Другоземец! — изскимтя старицата с още по-голямо неодобрение. — Можеш да скочиш през космическия си коридор и да отидеш направо в ада, другоземецо!
— Изглежда, вече съм го направил — отговори сухо Марк. Лоши маниери, но той беше в лошо настроение. Ако тези отрепки от бедняшкия квартал имаха намерение да му се подиграват, щеше да им отвърне по същия начин. — Бараярци с бараярци. Ако има нещо по-лошо от Вор, това са глупаците, които им се подчиняват. Нищо чудно, че галактиките презират това място и го считат за дупка. — Изненада се колко лесно излезе потисканата му ярост и колко добре се получи. Все пак по-добре беше да спре дотук.
— Ще те скапя, мути — каза момчето и заплашително се размърда. Вещината го подкани с груб жест да удари Марк. Странна обстановка: бабичките и хлапаците нормално са естествени врагове, но тези двамата бяха другарчета. Несъмнено приятели на империята, обединени срещу общия враг.
— По-добре мутант, отколкото идиот — ухили се Марк с фалшива сърдечност.
Хулиганчето сбърчи вежди.
— Ей! Това, дето го каза, за мен ли се отнася? А?
— Да виждаш някои друг идиот наоколо? — И докато момчето примигваше, Марк погледна през рамо. — Оо. Извинявай. Имало още двама. Разбирам объркването ти. — Адреналинът щедро се изля и превърна късния обяд в неприятна буца в стомаха му. Още две момчета, по-високи, по-яки, по-големи, но все пак още юноши. Може би зли, но необучени. Къде беше сега Иван? Къде беше скапаната невидима външна охрана? На почивка? — Не сте ли закъснели за училище? В помощното?
— Шибан мути — каза едното от по-големите момчета. Не се смееше.
Атаката беше неочаквана и почти го изненада. Той мислеше, че етикетът изисква най-напред размяна на повече обиди и тъкмо подготвяше такива. Въодушевлението му странно се смени с очакване за болка. Или може би очакването за болка беше въодушевяващо. Най-големият хулиган се опита да го ритне в слабините. Той хвана крака му, вдигна го нагоре и момчето се пльосна по гръб на камъните и извика така силно, че чак се захласна. Второто се спусна да го удари с юмрук. Марк хвана ръката му, завъртя го и хулиганът падна до мършавия си другар. За нещастие сега и двамата бяха между Марк и изхода.