Графинята замълча, после гласът и стана по-твърд.
— Щях да се впечатля повече от това оплакване, ако беше показал някакви признаци, че желаеш да го опознаеш сега. Ти го избягваш така упорито, сякаш той се опитва да те удави.
— Не мога да преустановя държавната си дейност, за да оправя личния си живот.
— Доколкото си спомням, го правеше заради Майлс. Спомни си за времето, което прекарваше с него тук и в езерното имение… ти крадеше време като истински крадец, за да го посветиш на него, отмъкваше ту оттук, ту оттам един час, една сутрин, един ден винаги, когато можеше, а същевременно преведе империята през шест големи политически и военни кризи. Не можеш да откажеш на Марк помощта, която оказваше на Майлс, а след това да се обърнеш и да заявиш, че се е провалил и не е проявил качествата, които притежава Майлс.
— Ох, Корделия — въздъхна графът. — Аз не съм таткото на Майлс, какъвто бях преди двайсет години. Онзи човек си отиде, изгоря.
— Не те моля да бъдеш таткото от онова време. Това би било смешно. Марк не е дете. Моля те да бъдеш такъв баща, който да отговаря на възрастта ти сега.
— Скъпи капитане… — Гласът му затихна от изтощение.
След изпълнена с размисъл тишина графинята каза учтиво:
— Ще имаш повече време и енергия, ако се оттеглиш. Откажи се най-после от министър-председателския пост.
— Сега? Корделия, помисли! Сега не мога да си позволя да изпусна контрола. Като министър-председател Илян и ИмпСи все още са на мое подчинение. Ако се оттегля от поста и се задоволя само с членството си в Съвета, ще изгубя необходимата ми власт да проведа търсенето.
— Глупости. Майлс е офицер на ИмпСи. Син на министър-председателя или не, те ще го търсят. Лоялността към сътрудниците е едно от малкото достойнства на ИмпСи.
— Ще търсят до границите на разумното. Само като министър-председател мога да ги принудя да търсят отвъд тези граници.
— Аз не мисля така. Мисля, че Саймън Илян заради теб ще обърне всичко с краката нагоре дори и след като умреш и бъдеш погребан, любов моя.
Когато най-сетне графът отново заговори, гласът му беше уморен.
— Бях готов да се откажа от поста още преди три години и да го предам на Куинтилан.
— Да. Тогава бях много напрегната.
— Ако не беше убит в онзи глупав транспортен инцидент. Толкова безсмислена трагедия. Дори не беше покушение.
Графинята злобно му се присмя.
— По бараярските стандарти — наистина безсмислена смърт. Но хайде сериозно. Време е да се откажеш.
— Отдавна е време — съгласи се графът.
— Хайде тогава.
— Щом стане безопасно.
— Ти никога няма да си напълно спокоен, любов моя. Но все пак трябва да се откажеш.
Марк седеше свит, парализиран, единият му крак беше изтръпнал. Чувстваше се размазан по-жестоко, отколкото от тримата хулигани на улицата. Графинята несъмнено беше научно подкован боец.
Графът се позасмя, но не отговори. За голямо облекчение на Марк двамата станаха и излязоха от библиотеката. Щом вратата се затвори, той се отърколи от стола на пода, размаха ръце и крака, за да възстанови циркулацията на кръвта си. Тресеше се и трепереше. Гърлото му беше свито. Най-после се закашля отново и отново, благословено, възстановяващо дишането му кашляне. Не знаеше дали да се смее, или да плаче, почувства, че иска да прави едновременно и двете, започна да хърка. Наблюдаваше как коремът му се повдига и спада. Чувстваше се затлъстял. Чувстваше се ненормален. Чувстваше, че кожата му сякаш е станала прозрачна и минувачите могат да гледат през нея и да наблюдават всичките му органи.
Онова, което не чувстваше, разбра той, след като си пое дъх подир истеричната кашлица, беше страх. Нито от графа, нито от графинята. Тяхното поведение и начин на мислене бяха… неочаквано еднакви. Струваше му се, че може да им вярва. Не прекалено много, не така, че да му навреди, но да бъде такъв, каквито бяха те, каквито изглеждаха. Отначало не можеше да изрази с думи това личностно единство. Сетне се сети. „Оо! Значи така изглежда честността! Не знаех. Нямаше откъде да знам!“
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Графинята изпълни обещанието — или заплахата си — да изпрати Марк да обиколи града с Елена. Следващите няколко седмици бяха разнообразявани с чести екскурзии из Ворбар Султана и съседните райони, включително и императорската Резиденция. През този ден, за голяма радост на Марк, Грегор не си беше у дома. Посетиха всички музеи в града. Елена, вероятно изпълнявайки нареждане, го замъкна и в две дузини колежи, академии и технически училища. Марк се зарадва като научи, че не всички институти на планетата готвят военни офицери. Оказа се, че най-голямото учебно заведение в столицата е Ворбарският областен селскостопански и технически институт.