Джулия излезе в града сама.
Хората по улицата не можеха да я познаят. Естествено, след като четирийсет години си ги виждал все заедно като чифт изискани обувки. Хората навсякъде правеха онова леко движение с глава, което означаваше, че очакват да плъзнат поглед от единия образ към неговото абсолютно копие.
— Кой е? — попита дрогеристът, сякаш го бяха събудили в полунощ и надничаше през вратата. — Искам да кажа, ти ли си, Корал, или е Джулия? Да не би Джулия или Корал да е болна, Джулия? Искам да кажа — по дяволите! — Той говореше високо, все едно че приказваше по телефон и връзката беше лоша. — Е?
— Тук е… — По-малката близначка трябваше да млъкне, за да се почувства и да се види в лъскавия буркан, пълен със зелен ментов сок. — Тук е Джулия — каза тя, сякаш отвръщаше по телефона. — И искам, искам…
— Да не би Корал да е починала, Боже мой, какъв ужас, какъв ужас! — извика дрогеристът. — Бедно дете!
— О, не, тя си е вкъщи. Искам, искам… — Джулия навлажни устни и протегна ръка като пара във въздуха. — Искам червена боя за косата си, с цвят на морков или домат, всъщност не, с цвят на вино, да, вино. Струва ми се, че така повече ще ми харесва. Вино.
— Две опаковки, разбира се.
— Какво, какво?
— Две опаковки боя. По една за двете ви, нали?
Джулия изглеждаше така, сякаш можеше да отлети, толкова приличаше на глухарче, после каза:
— Не. Само една опаковка. За мен е. За Джулия. За самата мен.
— Джулия! — извика Корал към вратата, когато Джулия се върна от разходката си. — Къде беше? Когато избяга, си помислих, че може да те сгази кола, да те отвлекат или да ти се случи някакво друго ужасно нещо! Мили Боже! — По-голямата сестра млъкна и тежко се облегна на перилата на верандата. — Косата ти, твоята прекрасна златна коса, беше деветдесет и девет сантиметра. — Тя зяпна жената, която се завъртя и направи реверанс на пътеката. — Джулия, Джулия, Джулия! — изпищя Корал.
— Това е цвят на вино — каза Джулия. — И сега… о… сега е на моята глава!
— Джулия, слънцето, ти си излязла без шапка и не си обядвала, не си си изяла обяда, това е причината. Дай да ти помогна. Сега ще идем в банята и ще измием този ужасен цвят. Цирков клоун, ето какво си!
— Аз съм Джулия — каза по-малката сестра. — Аз съм Джулия и виж… — Тя отвори пакета, който носеше под мишница, и извади от него рокля, ярка като лятна трева, зелена, за да подчертава косата й, зелена като дърветата, зелена като очите на всяка котка от наши дни та чак до времето на фараоните.
— Знаеш, че не мога да нося зелено — рече Корал. — Хвърляш на вятъра наследствените ни пари като купуваш такива рокли.
— Една рокля.
— Една рокля ли?
— Една, една, една — тихо и усмихнато заповтаря Джулия. — Една. — Тя влезе вътре, за да я облече, и застана в коридора. — И чифт нови обувки.
— С изрязани пръсти! Смехотворно!
— Ако искаш, можеш да си купиш точно такива.
— Няма!
— И такава рокля.
— Ха!
— А сега — каза Джулия — е време за чай, канени сме у Апълманови, забрави ли? Хайде.
— Не говориш сериозно.
— Чаят е много хубав и днес е чудесен ден.
— Не и докато не си измиеш косата!
— Не, не, и през следващите шест месеца даже ще я оставя да порасне, за да стане съвсем сива.
— Шт, съседите — извика Корал и после по-тихо прибави: — Косата ти не е сива.
— Да, сива е като мишка и ще я оставя да порасне, боядисваме се от толкова години.
— Само за да подчертаваме естествените си нюанси, нюансите!
Отидоха на чай заедно.
След това събитията се развиха бързо: след първия взрив дойде втори, трети, четвърти, цяла върволица от фойерверки. Джулия си купи шапки с широки периферии и цветя, Джулия използваше парфюм, Джулия надебеля, Джулия посивя, Джулия излизаше по цели нощи и си нахлузваше ръкавиците като работник, на когото предстои привлекателна работа в леярната.
Ами Корал?
— Нервна съм — каза Корал. — Нервна, нервна, нервна. Вижте й чорапите, целите на бримки. Вижте й размазаното червило, а ние винаги сме били спретнати, вижте й бузите, няма никаква пудра по луничките и косата й е като мръсен сняг. Нервна, нервна, ох, нервна съм.
— Джулия — накрая каза тя, — чашата преля. Повече не искам да ме виждат с теб.
— Джулия — месец по-късно каза тя, — събрах си багажа. Наела съм стая с пълен пансион при госпожа Апълман, където можеш да ми се обаждаш, ако имаш нужда от мен. О, ти ще ми се обаждаш, ще идваш да хленчиш и хич няма да ти е лесно да ме уговориш да се върна.
И Корал отплава като голяма бяла лодка в морето на летния следобед.
Следващата седмица имаше гръмотевична буря. Най-голямата зелена мълния разцепи небето и се заби като юмрук в центъра на града, събори птиците от гнездата им като обезумели конфети, даде на света три деца с по две седмици по-рано от определеното време и попречи на стотици женски разговори в тъмни домове по средата на препускането им из грехове, мъчения и домашни мелодрами. Мълнията, която подскочи обратно към небето на милиарди части, не представляваше нищо в сравнение със статията във вестника на следващата сутрин. В нея пишеше, че същия този ден Хенри Кръмит (мъжът, прегърнал през рамо дървения индианец пред магазина за пури) щял да се жени за някоя си Джулия Уайчърли.