Той предано помагаше на Карла, но предизвикваше гнева на Люк.
Веднъж се бе заел да почисти стените, когато се появи Люк с лице като буреносен облак. Карла взе четката от ръката му.
— Благодаря за помощта, но Люк е прав. Не те е наел да чистиш стени.
— Откакто си тук, работиш повече от всеки друг. — Тен не пускаше четката. — Днес имам свободен ден и ако искам да мия кухненски стени, точно това ще правя.
Люк погледна измъченото нещастно лице на Карла и отново се ядоса. Тен имаше право, момичето работеше по дванадесет часа на ден. Къщата вече блестеше от чистота. Всеки ден съставяше списъци с нужните продукти и в хладилника винаги имаше достатъчно храна.
В кухнята ухаеше на шоколадови бисквити, които се печаха, и Люк стоеше упоен от аромата, загледан в разговарящите Тен и Карла.
Тя имаше вид на злояда. Люк бе сигурен, че е отслабнала и още по-лошо — някак посърнала, почти не се усмихваше. Съзнаваше, че той носи отговорност за нещастието й.
Но бе безсилен да се пребори със самия себе си. Всеки ден се заричаше да не излива гнева си върху момичето, но щом зърнеше как се усмихва на Тен, ревността го задушаваше. В тези мигове желанието и обичта към Карла се израждаха и се превръщаха в омраза и злост.
Карла не вървеше след него като кутре, както преди години, и той неочаквано прозря, че съжалява за това. Бе пожелал присъствието й в ранчото, защото я обичаше.
Искаше му се отново да бъде нейният идол, да се опиянява от усещането, че за един човек поне е центърът на вселената. Жадуваше за вниманието, което му бе отказвано години наред и от майка му, заета да се бори със злите духове, и от баща му, комуто не оставаше свободен миг.
По дяволите, безмълвно се гневеше Люк. Защо трябваше Карла да порасне и всичко да се развали?
Единственият отговор даваше сърцето му, като неизменно бясно ускоряваше ритъм. А може би бе пораснала и нямаше да го отблъсне? Искаше да я притисне в обятията си, но все се боеше, че ще избяга.
Никакъв шанс. Тя бе просто колежанка.
И все пак на нейната възраст много момичета вече имаха деца.
Но имаше и нещо друго, което бе свързано със собствената му ценностна система. И Кеш, и Карла му бяха приятели. Не би желал да ги нараня.
И все пак я желаеше до болка. Искаше да съблече дрехите й и да гледа тялото й, да я докосва, да усети вкуса й, да проникне в нея и да чувства как го облива страстната й топлина, двамата да споделят насладата на изгарящия ги екстаз. Желаеше това всяка нощ, докато накрая се събуждаше, облян в пот, треперещ, обезумял…
За Бога, тя бе сестра на Кеш! Забравил ли бе?
Не. Нали затова чакаше да порасне? Да може съзнателно да вземе решение. Да разбере какво иска.
Безмълвни въпроси без отговор… И така до безкрай. После пустота и гняв.
Да й предложи ли да се омъжи за него?
Невъзможно. Още в детството си се бе заклел, че няма да предлага брак на жена, която не е родена и отрасла в ранчо, ако не е в състояние да приеме тежката работа и изолацията, които бяха неразделна част от суровия живот в „Рокинг Ем“.
Не бе срещал момиче, което да проникне зад аскетичния му начин на живот и да докосне душата му. Не беше открил момиче, което само с поглед, с усмивка, с чистото ухание на кожата си да накара тялото му да тръпне от желание. Освен Карла.
Дните минаваха. Карла го гледаше мрачно, а Тен го вбесяваше с позата на наблюдател, който се забавлява.
— До сто ли броиш, шефе? — попита Тен с престорено съчувствие. — Знаеш, че никога не си бил светец или мъченик, но напоследък можеш да научиш и самия сатана на някой и друг номер.
Интонацията на Тен беше толкова подигравателна, колкото и усмивката му. Люк усети, че губи контрол над себе си.
— Продължавай да упорстваш, Тенеси. Ще постигнеш целта си.
— Приемам думите ти като съгласие.
— Карла, защо не отидеш да видиш котенцата в хамбара — каза Люк, без да сваля поглед от спокойното мъжествено лице на Тен. — Гледай да не се загуби някое.
— Бисквитите ще…
— Аз ще се погрижа за тях — тихо я прекъсна Люк.
Карла погледна единия мъж, после другия с широко отворени тревожни очи. Понечи да заговори, но устните й пресъхнаха. Обърна се, без да пророни дума. Задната врата изскърца и се затвори.
Люк почака известно време и заговори:
— Добре, Тен. Хайде, казвай!
— Наистина знаеш как да предизвикаш някого — промърмори Тен, като го наблюдаваше с присвити очи.
— Защо искаш да се скараш с мен?
— Мислех, че така ще ти дам възможност да излееш гнева си.
— Какво искаш да кажеш?
— Вадиш душата на Карла, откакто е тук. Каквото и да направи, постоянно я ръфаш.