— Болката е велик учител — сухо каза Карла. — Достатъчно е да се опариш два-три пъти, за да се научиш да се пазиш.
Блестящите кехлибарени очи на Люк се присвиха. „Болката е велик учител. Научаваш се да се пазиш.“ Дали Тен нямаше да се окаже прав? Че Карла се е върнала в „Рокинг Ем“, за да се излекува от болката, която той й бе причинил.
Люк я желаеше. Радваше се на болката в тялото си, защото отвличаше вниманието му от болката в душата. Дори да не беше се отдала другиму, тя си оставаше малката сестра на най-добрия му приятел, неподдала се на мрачната слава на „Рокинг Ем“ в съдбата на жените.
Ето! Карла го наблюдаваше с жадни очи. Тялото му пламтеше. Прехапа устни, за да сподави надигащото се стенание.
Престани да ме гледаш, искаше да й каже. Нима ми отмъщаваш за онова, което сторих преди три години? Защитата му беше рухнала.
Люк уморено потърка врат. Не петте дни го бяха изтощили, а мислите за сестрата на Кеш, от които напразно се опитваше да избяга, но все откриваше, че не е помръднал.
— Бурята стигна ли те?
Думите на Карла бавно проникваха в съзнанието му. Усети колебанието й да го заговори, загрижеността й, копнежа й да чуе гласа му.
Люк знаеше колко болезнен е този копнеж, защото и той се измъчваше. Във воя на вятъра бе чувал и нейния глас, бе виждал лика й през падащата водна пелена на пороя. Бе се будил в нощта с протегната ръка, за да почувства мекотата и топлината на тялото й. Но ръцете му докосваха единствено хладната земя, на която спеше.
— Не — тихо отговори Люк. — Бях в един от страничните каньони, където скалите образуват козирка. Тя ме предпази от дъжда.
— Като каньона Септембър?
— Да. Кеш разказвал ли ти е за това място?
— Не. Ти ми разказа, когато бях на четиринадесет години и ми даде едно парче индианска керамика, което си намерил там. Още го пазя. Мисля, че ми е… талисман. Напомня ми за всичко, което се е случвало някога и може пак да се случи.
Карла сведе очи. И каньонът, и мъжът бяха недостижими.
Люк притаи дъх. В гласа й се долавяше копнеж, от който сърцето му се сви.
— Кеш обеща да ме заведе там през август — продължи тя. — Ще усетя ветровете, ще чуя плискащата се в камъка вода… Ще разгледам развалините.
— Никога не съм намирал развалини — рече Люк. — Знам, че са там… — За миг погледът му се зарея нанякъде, после вдигна рамене и продължи да се храни. — Ранчото ми отнема времето. — Дългите пръсти на Люк разсеяно докосваха чашата кафе. Карла наблюдаваше ръката му с несъзнателен копнеж. — Когато каньоните се покрият със сняг — продължи той, — често се замислям за предците ни. — Люк вдигна чашата с кафе в безмълвен поздрав към Карла. — Виждаш ли, малкото керамично парче, което ти дадох, откри нов свят и за мен.
— Навярно — каза тя с пресипнал от спомени глас. — Ти откри нов свят и за мен, тогава, когато моят се сгромолясваше.
Люк се намръщи от спомена за нещастното крехко четиринадесетгодишно момиче, в чиито очи имаше повече мрак, отколкото светлина. Не за първи път изруга съдбата, която за миг беше отнела родителите й на един заледен планински път.
— Кеш ти даде този свят — тихо рече Люк. — Аз просто се присъединих към него.
Карла бавно поклати глава, но не каза нищо. Беше само на четиринадесет години, когато погледна светлокафявите му очи и видя бъдещето си.
Бяха й необходими седем години, за да разбере, че не беше видяла неговото.
— Седни и си сипи кафе — каза Люк. — Изглеждаш… уморена.
Карла се поколеба.
— Добре, с удоволствие — усмихна му се тя. — Ще си взема чаша.
— Можем да пием от моята — небрежно рече той. — Ще се примиря дори със сметана и захар, ако искаш.
— Не е нужно. Вече мога да го пия и черно.
Научи се една нощ преди три години, точно след катастрофата. Бе се прибрала в апартамента си и си представяше, че Люк е срещу нея, двамата пият кафе и разговарят за „Рокинг Ем“, за планините и хората, за проломите с високи дървета от двете страни, за посевите и лъскавите непокорни домашни животни.
Люк издърпа стола до себе си и я покани да седне.
— Благодаря — тихо рече тя.
Желаеше я така, както желаеше самия живот. Отпи от черната течност и й подаде чашата.
— Настани се удобно, слънчице. Мисля, че е време да научиш историята на „Рокинг Ем“.
Осма глава
— Тази земя не е била заселена толкова бързо, както равнините на Тексас или Уайоминг — подхвана Люк. — По-голямата част от местността Фор Корнърс е скалиста. Трудно за мъжете, още по-трудно за животните и ад за жените. Индианците също създавали трудности. Племето навахо било миролюбиво, но скитащите се банди създавали проблеми на белите и другите индианци. И когато ликвидирали Черния ястреб след Гражданската война, белите дошли и останали тук, а повечето от тях трудно могат да се нарекат почтени граждани.