След дългия работен ден в ранчото Люк прекарваше вечерите и голяма част от нощите в стаята и писъкът на режещия дърво електрически трион се смесваше с воя на зимния вятър.
Тен беше единственият човек, който се осмеляваше да безпокои Люк в бърлогата му. Напоследък дори той се колебаеше, преди да почука на вратата, молейки се упоритостта на Люк да се смекчи от доза алкохол по случай наближаващата Коледа.
— На телефона, Люк.
— Говори вместо мен.
— Направих го.
— Е?
— Кеш иска да знае дали си виждал Карла.
Писъкът на електрическия трион рязко замлъкна.
— Какво?
— Чу ме.
— Какво го кара да ми…
— Откъде, по дяволите, да знам? — прекъсна го Тен. — Върви и сам го питай.
Люк отвори вратата и сурово погледна Тен.
— Повтори ми го пак бавно — рече Люк.
— Боже, ти си самият дявол — промърмори Тен. — Слушай, шефе! Кеш Макуин е на телефона. Карла е изчезнала. Той изглежда смята, че е дошла тук.
— В деня преди Коледа?
— Може би носи коледни курабии за работниците.
Люк погледна Тен с недоверие.
— Нали донесе курабии преди няколко години — любезно му напомни Тен. — Вероятно е решила да го направи пак. Каква друга причина може да има да измине целия път дотук?
Люк излезе от стаята, затръшна вратата, заключи я и отиде в къщата. Телефонът го чакаше вдигнат.
— Кеш, какво става, по дяволите?
— Надявах се ти да ми кажеш. Трябваше да остана през нощта в Ню Мексико. Когато се върнах, намерих бележка от Карла, че има малко работа в „Рокинг Ем“. Затова се обаждам, но Тен каза, че не е там.
— Кога е тръгнала?
— Трябваше отдавна да е пристигнала!
— Може би е решила на отиде на друго място.
— Щеше да се обади и да остави съобщение на телефонния секретар.
Люк усети присъствието на Тен зад гърба си. Обърна се и сложи слушалката в ръката му.
— Говори с Кеш — рязко рече той.
— Къде отиваш?
— Да проверя дали на южния път няма следи от малък джип. Ако не се върна след десет минути, значи съм намерил следи и съм продължил.
— Закъде?
— Към каньона Септембър.
Кална вода се плискаше от гумите на големия джип, докато Люк пътуваше с необичайна висока скорост през Пикчър Уош. Повтаряше си, че профучава като луд по пътя, защото е разтревожен, че Карла е сама в пустинния каньон, а наближава буря. Но не си вярваше. Караше с бясна скорост от страх, че тя ще си отиде, преди той да стигне дотам.
Защо бързаш толкова, момко, язвително се питаше той. Нищо не се е променило. Нищо не може да се промени. Не можеш да имаш и Карла, и „Рокинг Ем“. Това е началото и краят на историята.
Не последва отговор, силните ръце на Люк едва удържаха на пътя джипа, тресящ се от безумната скорост.
Почувства облекчение, когато съзря малкия джип на Карла, паркиран под боровете в далечината. Спря наблизо, облече якето си и тръгна. Ярката златиста светлина на късния следобед огряваше каньона и подчертаваше всеки малък процеп в скалите, всяка малка падина и издатина — земята изглеждаше като новородена.
Нямаше следи, крито да подсказват, че Карла е била в заслона след август. Нямаше топла пепел в огъня, нямаше стъпки до вира с чиста вода, не беше опънат спален чувал в очакване на нощта, която щеше скоро да се спусне.
Беше прав. Тя нямаше намерение да остава тук. Леден страх скова сърцето му.
Толкова лесно я изпуснах! Защо не ми каза, че ще идва? Защо е изминала целия път до „Рокинг Ем“, без дори да се обади?
Изведнъж Люк разбра защо Карла не беше спряла под навеса. Като него и тя не издържаше на тишината, крещяща в душата.
Трябваха му само няколко минути, за да открие следите, които бе оставила на път за каньона. Те следваха маркировката, поставена през август. Дъждът беше отмил всякакви други следи. Люк бързаше, борейки се с желанието си да затича, и да настигне момичето, което не беше оставило друго в каньона Септембър, освен неясните следи от джип, които щяха скоро да изчезнат, щом се разрази бурята.
— Карла?
Не последва отговор. Чуваше се само воят на вятъра.
Люк претърси за следи. Нямаше. Отново се зае да огледа каньона. И този път видя само скали, борове, слънчева светлина и сенки. Въпреки това в далечината пред очите му се мярнаха някакви неясни фигури, които не се вписваха в околния пейзаж. Природните форми бяха огладени от времето и стихиите, извивка след извивка, и така до безкрайност. Формите, който създаваше човекът обикновено бяха остри, внимателно премислени линии. Беше разпознал следи от човешко присъствие и намеса.
Извърна внимателно глава. С периферното си зрение улови в далечината прави ъгли и правоъгълни сенки сред изящните извивки на каньона. Единствено необичайният ъгъл на слънчевата светлина му позволи да види руините, скътани между дървета, сгушени в един от множеството странични проломи.