И точно там отнесъл той горкото обречено дете, вкопчило се в гърба му. Ако е отишла по свое желание, бих бил крайно изненадан, но тя не е имала нито знанието, нито силата или волята да го направлява.
Какво я е сполетяло на Валирия, не мога да предполагам. Ако се съди по състоянието, в което се завърна при нас, не искам дори да мисля за това. Валирианите са били нещо повече от господари на дракони. Практикували са кървава магия и други тъмни изкуства също така, прониквали са дълбоко в земята за тайни, които е най-добре да се оставят заровени, и са изкривявали плътта на зверове и хора, за да създават чудовищни и неестествени химери. Заради тези грехове са ги поразили боговете в своя гняв. Валирия е прокълната, с това всички са съгласни, и дори най-смелият мореплавател възвива надалече от нейните димящи кости… но бихме сбъркали, ако мислим, че сега нищо не живее там. Нещата, които намерихме в Ерея Таргариен, живеят там и сега, бих заявил… наред с такива други ужасии, каквито не бихме могли и да си представим. Написал съм тук подробно как умря принцесата, но има още нещо, нещо дори по-плашещо, което трябва да се упомене.
Балерион също имаше рани. Онзи огромен звяр, Черното страшилище, най-страховитият дракон, реел се някога из небесата на Вестерос, се върна в Кралски чертог с рани, каквито никой не помни да е виждал, и нащърбена цепнатина по левия хълбок, почти девет стъпки дълга, зееща червена рана, от която кръвта му все още капеше, гореща и димяща.
Лордовете на Вестерос са горди хора, а септоните на Вярата и майстерите на Цитаделата посвоему са още по-горди, но има много и много от естеството на света, което не разбираме и може би никога няма да разберем. Може би това е милост. Отецът е направил хората любопитни, според някои — за да изпита вярата ни. Мой собствен траен грях е, че винаги, когато се натъкна на някоя врата, трябва на всяка цена да видя какво има от другата страна, но определени врати е по-добре да останат неотворени. Ерея Таргариен премина през такава врата.“
Описанието на септон Барт свършва тук. Той никога повече не споменава съдбата на принцеса Ерея в нито едно от писанията си и дори цитираното по-горе остава скрито в личните му документи почти сто години. Ужасите, на които станал свидетел обаче, имали дълбоко въздействие върху септона: възбуждат самия глад за познание, който той нарича „мой собствен траен грях“. Вследствие на това Барт започва проучванията и разследванията, които в крайна сметка ще го накарат да напише „Дракони, змейове и други крилати зверове: Тяхната неестествена история“ — том, който Цитаделата щяла да осъди като „провокативен, но погрешен“ и който Белор Блажения щял да заповяда да се зачеркне и унищожи.
Възможно е септон Барт да е обсъдил подозренията си с краля също така. Макар въпросът никога да не бил поставен пред малкия съвет, по-късно същата година Джеерис издал кралски декрет, забраняващ на всеки кораб, заподозрян, че е посетил островите на Валирия или е плавал през Димящото море, да спира в което и да е пристанище или залив в Седемте кралства. На кралските поданици също така било забранено да посещават Валирия, под страх от смъртно наказание.
Скоро след това Балерион станал първият от драконите на Таргариените, приютен в Драконовата яма. Нейните дълги, облицовани с тухла тунели, потънали дълбоко в планинския хълм, били изградени по подобие на пещери и били пет пъти по-големи от леговищата на Драконов камък. Скоро три по-млади дракона се присъединили към Черното страшилище под Хълма на Ренис, докато Вермитор и Среброкрил останали в Червената цитадела, близо до ездачите си. За да е сигурен, че няма да последва повторение на бягството на принцеса Ерея на Балерион, кралят постановил всички дракони да бъдат охранявани денонощно, независимо къде е леговището им. За тази цел бил създаден нов род гвардия: Пазителите на дракони, седемдесет и седем на брой, с лъскава черна броня, шлемовете им увенчани с низ драконови люспи, които продължавали, смалявайки се, по гърбовете им.
Съвсем малко трябва да се каже за връщането на Рена Таргариен от Естермонт след смъртта на дъщеря ѝ. Докато гарванът стигнал до Нейна милост на Зелен камък, принцесата вече била умряла и изгорена. Само пепел и кости останали за майка ѝ, когато Сънеплам я донесъл в Червената цитадела.
— Изглежда, съм обречена винаги да идвам твърде късно — казала тя. Когато кралят предложил да прибере пепелта, за да се погребе на Драконов камък, до тези на крал Егон и другите мъртви от дома Таргариен, Рена отказала. — Тя мразеше Драконов камък — напомнила на Негова милост. — Искаше да лети.