— Онова беше мечта — така казал.
Много скоро се появили рицарите на лорд Донел със заповеди да го придружат до Високата кула. Там, във високата зала на своя дядо, с чаша вино в ръка, сир Юстас Хайтауър разказал историята си. Перата на писарите на лорд Донел скрибуцали, докато говорел, и за няколко дни историята се разпръснала из цял Вестерос чрез вестоносци, бардове и гарвани.
Пътешествието започнало толкова добре, колкото могъл да се надява, казал сир Юстас. След като подминали Арбор, лейди Западен хълм насочила своя „Слънцегон“ на юг-югозапад в търсене на по-топли води и попътни ветрове, а „Лейди Мередит“ и „Есенна луна“ го последвали. Големият браавоски кораб бил много бърз, когато вятърът бил в платната му, и Хайтауърите трудно поддържали скоростта.
— Седемте ни се усмихваха в началото. Имахме слънцето денем и луната нощем, и толкова мил ветрец, за колкото мъж или девица биха могли да се надяват. Не бяхме съвсем сами. Зървахме рибари от време на време, а веднъж — голям тъмен кораб, който можеше да е само китоловец от Иб. И риба, много риба… доста делфини плуваха покрай нас, все едно че никога не бяха виждали кораб преди. Всички мислехме, че сме благословени.
Дванайсет дни гладко плаване от Вестерос и „Слънцегон“ и двамата му спътници били далече на юг колкото Летните острови, според най-добрите им изчисления, и по̀ на запад от всеки кораб, плавал преди… или всеки кораб, върнал се да разкаже поне. На „Лейди Мередит“ и „Есенна луна“ отпушили бурета арборско златно, за да ознаменуват постижението; на „Слънцегон“ моряците пили медено вино с подправки от Ланиспорт. А и дори някой от тях да бил притеснен, че не са виждали птица през последните четири дни, държал си езика зад зъбите.
Боговете мразят човешката арогантност, поучават ни септоните, а „Седемлъчата звезда“ казва, че гордостта върви пред падението. Напълно е възможно Алис Западен хълм и Хайтауърите да са отпразнували твърде шумно и твърде рано, там в океанската шир, защото скоро след това великото пътешествие тръгнало много на зле.
— Първо изгубихме вятъра — казал сир Юстас на двора на дядо си. — Почти за две седмици нямаше дори полъх и корабите едва се влачеха. Откри се, че десетина бурета с месо на „Есенна луна“ гъмжат от личинки. Съвсем малка дреболия сама по себе си, но лоша поличба. Вятърът най-сетне се върна един ден към заник-слънце, когато небето почервеня като кръв, но гледката накара някои да замърморят. Казах им, че вещае добро за нас, но излъгах. Преди разсъмване звездите ги нямаше и вятърът започна да вие, и тогава океанът се надигна.
Това било първата буря, казал сир Юстас. Друга последвала два дни по-късно, а после трета, всяка по-лоша от предишната.
— Вълните се вдигаха по-високо от мачтите и имаше гръмове навсякъде около нас, и мълнии, каквито никога не бях виждал, огромни пращящи мълнии, които изгаряха очите. Една порази „Есенна луна“ и разцепи мачтата му от вранското гнездо до палубата. Посред цялата тази лудост един от моряците ми изкрещя, че видял ръце да се вдигат от водата, последното нещо, което на един капитан му трябва да чуе. Вече бяхме изгубили напълно „Слънцегон“ от погледа си, оставаше ни само моята „Лейди“ и „Луната“. Морето заливаше палубите ни с всяко издигане и пропадане и хора биваха помитани през борда, вкопчени безпомощно във въжетата. Видях как потъна „Есенна луна“ със собствените си очи. В един миг корабът беше там, разбит и горящ, но там. После се надигна вълна и го глътна, и аз примигах, и го нямаше вече, за секунда. Само това беше всичко, една вълна, вълна чудовище, но всичките ми хора крещяха: „Кракен, кракен“, и каквото и да кажех, нямаше да ги разубедя.
— Никога няма да разбера как оцеляхме онази нощ, но оцеляхме. Следващата сутрин морето отново беше спокойно, слънцето грееше и водата бе толкова синя и невинна, че човек изобщо не би могъл да разбере, че под нея се носи моят брат, мъртъв с всичките си мъже. „Лейди Мередит“ беше в жалко състояние, с разкъсани платна, прекършени мачти, деветима души липсваха. Изрекохме молитви за изгубените и се захванахме да направим каквито можем ремонти… и онзи следобед нашето вранско око видя платна в далечината. Беше „Слънцегон“, върнал се да ни подири.
Лейди Западен хълм не просто преживяла бурята. Намерила суша. Ветровете и разбушувалото се море, които откъснали нейния „Слънцегон“ от Хайтауърите, я тласнали на запад и когато дошла зората, човекът ѝ във вранското гнездо зърнал птици, кръжащи около забулен в мъгла планински връх на хоризонта. Лейди Алис поела към него и се натъкнала на три малки острова. „Планина, обгрижена от два хълма“, както го описала. „Лейди Мередит“ не бил в състояние да плава, но с помощта на буксир от три лодки от „Слънцегон“ успели да се доберат до безопасния заслон на островите.