Нищо не помогнало. Ден и половина след като вдигнала майка си от сън с оплакване, че ѝ е студено, малката принцеса била мъртва. Кралицата рухнала в ръцете на краля, разтреперана толкова силно, че някои се уплашили, че и тя е хванала Тръпките. Джеерис наредил да я върнат в покоите ѝ и да ѝ се даде млякото на мака, за да ѝ помогне да заспи. Макар и на ръба на изтощението, след това той отишъл на двора и развързал Вермитор, после отлетял до Драконов камък, за да им каже, че вече няма нужда от новоизлюпено. Като се върнал в Кралски чертог, изпил чаша сънно вино и повикал септон Барт.
— Как можа да се случи това? — попитал. — Какъв грях извърши тя? Защо боговете трябваше да я вземат? Как можа да се случи това?
Но дори Барт, онзи мъдър мъж, нямал отговор.
Кралят и кралицата не били единствените родители, загубили дете от Тръпките; хиляди други, знатни и простосмъртни, познали същата болка през онази зима. За Джеерис и Алисан обаче смъртта на възлюбената им дъщеря трябва да е изглеждала особено жестока, защото ударила в самата сърцевина на доктрината на ексцепционизма. Принцеса Денерис била Таргариен и от двете страни, с кръвта на Стара Валирия, течаща чиста в жилите ѝ, а тези с валирианско потекло не били като другите хора. Таргариените имали лилави очи и коса от злато и сребро, те властвали в небето на дракони, доктрините на Вярата и забраните против кръвосмешение не се прилагали към тях… и те не се разболявали.
Откакто Енар Изгнаника пръв наложил претенцията си над Драконов камък, това се знаело. Таргариените не умирали от шарка или от кървавото течение, не били поразявани от червени петна или кафяв крак, или трепереща болест, не се поддавали на червеевата кост или съсирен дроб, или кисели черва, или която и да е от хилядите епидемии и зарази, които боговете, по техни си причини, намирали за уместно да развихрят над смъртни мъже и жени. Имало огън в кръвта на дракона, смятало се, пречистващ огън, който изгарял всички такива напасти. Немислимо било една принцеса с чиста кръв да умре треперейки, все едно че била някое обикновено дете.
И все пак умряла.
Докато скърбели за нея и за сладката душа, каквато била, Джеерис и Алисан вероятно са се изправили пред едно ужасно осъзнаване. Че може би Таргариените не са толкова близо до боговете, колкото вярвали. Че може би в крайна сметка те също са само обикновени хора.
Когато епидемията най-сетне угаснала, крал Джеерис се върнал към тежките си задължения с натъжено сърце. Първата му задача била тежка: да замести всички приятели и съветници, които загубил. Най-големият син на лорд Манфрид Редвин, сир Робърт, бил назначен да командва Градската стража. Сир Джайлс Мориген представил двама добри рицари, които да се включат в Кралската гвардия, и Негова милост надлежно поднесъл на сир Риам Редвин и сир Робин Шоу бели плащове. Колкото до способния Албин Масей, неговия изгърбен кралски съдия, не било толкова лесно той да бъде заместен. За да запълни мястото му, кралят призовал Родрик Арин от Долината на Арин, образования млад лорд на Орлово гнездо, когото с кралицата за пръв път били срещнали като десетгодишно момче.
Цитаделата вече му била изпратила наследник на Бенифер, язвителния Велик майстер Елисар. Двайсет години по-млад от мъжа, чиято верига си поставил, Елисар нямал и една мисъл, която да не чувствал за нужно да сподели. Някои твърдели, че Конклавът го пратил в Кралски чертог, за да се отърве от него.
Джеерис се колебал най-дълго, когато се стигнало до избирането на новия му лорд-ковчежник и управител на хазната. Рего Драз, колкото и да бил презиран, бил човек с големи способности.
— Изкусен съм да кажа, че не виждам такива мъже да обикалят по улиците, но ако трябва да сме честни, по-вероятно е да намерим един там, отколкото да седи в някой замък — казал кралят на съвета си.
Лордът на въздуха така и не се оженил, но имал трима незаконни синове, които изучили занаята му, докато седели на коляното му. Колкото и да се изкушавал кралят да вземе един от тях, знаел, че кралството никога няма да приеме друг пентоши.
— Трябва на всяка цена да е лорд — заключил той умислено. Отново се подхвърляли познати имена: Ланистър, Веларион, Хайтауър, домове, съградени колкото на злато, толкова и на стомана. — Прекалено са горди — казал Джеерис.
Септон Барт бил този, който първи предложил друго име.
— Тирелите на Планински рай произхождат от стюарди — напомнил той на краля, — но Пределът е по-широк от западните земи, с друг вид богатство, и младият Мартин Тирел би могъл да се окаже полезна добавка към този съвет.
Лорд Редвин бил скептичен.
— Тирелите са тъпаци — казал той. — Съжалявам, ваша милост, те са мои васални лордове, но… Тирелите са тъпаци, а лорд Бертранд беше пияница също така.