Думите на Нейна милост били тихи и нежни и Джеерис бил трогнат от тях, казва ни септон Барт. Алисан била упорита и настойчива и умеела да накара краля да приеме нейната гледна точка, колкото и раздалечени да били отначало. С времето можела да смекчи отношението му към Саера също така.
Нямало да разполага с това време. Същата онази нощ принцеса Саера подпечатала съдбата си. Вместо да остане в стаите си, както ѝ било наредено, тя се измъкнала, докато посещавала нужника, облечена в халат на перачка, откраднала кон от конюшните и избягала от замъка. Стигнала до средата на града, до Хълма на Ренис, но когато се опитала да влезе в Драконовата яма, Драконовите пазачи я хванали и я върнали в Червената цитадела.
Алисан плакала, когато чула, защото знаела, че каузата ѝ е безнадеждна. Джеерис бил твърд като камък.
— Саера с дракон — трябвало само да каже той. — Щеше ли да е взела и Балерион, чудя се?
Този път не ѝ позволили да се върне в покоите си. Затворили я в клетка в кулата, като Джонквил Дарки я пазела денонощно, дори в нужника.
За посестримите ѝ в греха били уредени набързо бракове. Периан Муур, която не била бременна, била омъжена за Джона Мутън.
— Ти изигра роля в нейното падение, можеш да бъдеш част от нейното изкупление — казал кралят на младото лордче. Бракът се оказал успешен и след време двамата станали лордът и дамата на Девиче езеро. Алис Търнбери, която била бременна, се оказала по-труден случай, тъй като Рой Конингтън Червения отказал да се ожени за нея.
— Няма да се престоря, че копелето на Жилото е мой син, нито ще го направя наследника на Грифоново гнездо — заявил той непокорно на краля. Наместо това Бери Сладичката била пратена в Долината да роди (момиче, с яркочервена коса) в един метох в Града на гларуса, където много лордове пращали незаконните си дъщери, за да бъдат отгледани. След това била омъжена за Дънстън Приор, лорда на Камъче, малък остров край Пръстите.
На Конингтън бил даден избор между доживотна служба в Нощния страж или десет години изгнание. Неизненадващо той избрал изгнанието и потеглил през Тясното море към Пентос, а оттам към Мир, където се събрал с наемници и друга мизерна компания. Само половин година преди времето да се върне във Вестерос бил промушен смъртоносно от една курва в мирска хазартна бърлога.
Най-суровото наказание било запазено за Бракстън Бийзбъри, гордия млад рицар, наречен Жилото.
— Бих могъл да те скопя и да те пратя на Вала — казал му Джеерис. — Така постъпих със сир Лукамор, а той беше по-добър мъж от теб. Бих могъл да взема земите и замъка на баща ти, но не би имало справедливост в това. Той няма участие в това, което направи ти, както и братята ти. Но не можем да те оставим да разпространяваш приказки за моята дъщеря, тъй че смятаме да ти вземем езика. И носа ти също така, мисля, тъй че да не можеш да надушваш девиците толкова лесно, за да ги мамиш. Ти си твърде горд с умението си с меч и копие, тъй че и това ще ти вземем. Ще счупим ръцете и краката ти, а моите майстери ще се погрижат те да заздравеят изкривени. Ще преживееш остатъка от жалкия си живот като сакат…
— Освен? — Бийзбъри бил пребледнял като тебешир. — Има ли избор?
— Всеки рицар, обвинен в прегрешение, има избор — напомнил му кралят. — Можеш да докажеш своята невинност с риск за тялото ти.
— Тогава избирам съд чрез двубой — казал Жилото. Според всички описания той бил нагъл младеж и уверен в умението си с оръжия. Огледал седмината от Кралската гвардия, застанали под Железния трон с дългите си бели наметала и лъскава броня, и казал: — Кой от тези старци смятате да се бие с мен?
— Този старец — обявил Джеерис Таргариен. — Този, чиято дъщеря ти съблазни и обезчести.
Срещнали се на следващата сутрин призори. Наследникът на Хонихолт бил на деветнайсет, кралят на четирийсет и девет, но все още съвсем не старец. Бийзбъри се въоръжил с боздуган, понеже мислел, че Джеерис може би ще е по-малко привикнал да се защитава срещу това оръжие. Кралят носел Блекфайър. Двамата били добре снаряжени и носели щитове. Когато двубоят започнал, Жилото връхлетял силно към Негова милост, в стремежа си да го надвие с бързината и силата на младостта, като накара увенчаната с шипове топка да танцува и пее. Джеерис поемал всеки удар с щита си обаче, като прибегнал към отбрана, докато младият мъж се изтощи. Много скоро дошъл моментът, когато Бракстън Бийзбъри едва можел да вдига ръката си, и тогава кралят се задвижил в атака. Дори и най-добрата броня трудно може да отбие валирианска стомана, а Джеерис знаел къде може да се намери слаба точка. Жилото кървял от поне пет-шест рани, когато най-сетне паднал. Джеерис изритал настрана разбития му щит, вдигнал забралото на шлема му, поставил върха на Блекфайър срещу окото му и го забил дълбоко.