Тъй като крал Визерис нямал жив син, Демън смятал себе си за законния наследник на Железния трон и се домогвал до титлата Принц на Драконов камък, която Негова милост отказал да му даде… но към края на 105 г. СЗ бил известен на приятелите си като Принца на града, а на простолюдието като лорд Квартала на бълхите. Въпреки че кралят не желаел Демън да го наследи, запазил обичта си към по-младия си брат и бързо му прощавал многобройните прегрешения.
Принцеса Ренира също обичала чичо си, тъй като Демън бил много грижовен към нея. Всеки път, щом прехвърлял Тясното море на своя дракон, ѝ носел на връщане по някой екзотичен дар. Кралят омекнал и надебелял с годините. Визерис така и не взел друг дракон след смъртта на Балерион, нито си падал много по рицарски двубои, лов или упражнения с меча, докато принц Демън го превъзхождал в тези сфери и като че ли бил всичко, което брат му не бил: стегнат и строен, прочут воин, буен, дързък и наистина опасен.
И тук трябва да се отклоним, за да кажем дума за нашите извори, защото много от станалото през следващите години станало зад затворени врати, в усамотението на заседателни зали и спални, и пълната истина за него вероятно никога няма да се узнае. Разполагаме, разбира се, с хрониките, изложени от Великия майстер Рунсайтър и тези след него, както и с много дворцови документи, всички кралски декрети и прокламации, но те съобщават само малка част от историята. За останалото трябва да гледаме в описания, написани десетилетия по-късно от децата и внуците на замесените в събитията от тези времена: лордове и рицари, съобщаващи за събития, свидетели на които са били техните предци, възпоминания от трета ръка на застарели слуги, разказващи за скандалите от тяхната младост. Макар те да са несъмнено от полза, толкова много време е минало между събитията и записването им, че неизбежно са се промъкнали много обърквания и противоречия. Нито пък тези възпоминания се съгласуват винаги.
За съжаление това е вярно също и за двете описания от наблюдатели от първа ръка, които са стигнали до нас. Септон Юстас, който е служил в кралската септа в Червената цитадела през повечето от това време, а по-късно се е издигнал до ранговете на Най-верните, е съставил най-подробната история на този период. Доверено лице и изповедник на крал Визерис и неговите кралици, Юстас бил в положение да знае много и за ставащото. Нито е бил сдържан в записването дори на най-стъписващите и пикантни слухове и обвинения, въпреки че ядрото на „Царуването на крал Визерис, Първия с това име, и дошлия след това Танц на драконите“ си остава една трезва и донякъде скучна история.
За да балансираме Юстас, разполагаме със „Свидетелството на Гъбата“, основано на устния разказ на дворцовия шут (изложено от един писар, който забравил да добави името си), който в различни времена правел щуротии за забавление на крал Визерис, принцеса Ренира и двамата Егони, Втория и Третия. Три стъпки високо джудже, надарено с огромна глава (както добавя той неохотно, още по-огромен член), Гъбата го смятали за малоумен, тъй че крале, лордове и принцеси не криели тайните си от него. Докато септон Юстас записва тайните на спалнята и бардака в приглушени, обвинителни тонове, то Гъбата се наслаждава на същите и неговата „Свидетелството“ не включва почти нищо друго освен мръснишки истории и клюки, трупайки едно върху друго убийства с кинжал, отравяния, измени, съблазнявания и разврат. На колко от това може да се вярва е въпрос, на който честният историк не може да се надява да отговори, но си заслужава да се отбележи, че крал Белор Блажения постановил всяко едно копие от хрониката на Гъбата да бъде изгорено. За наш късмет няколко били спасени от огъня.
Септон Юстас и Гъбата не винаги се съгласуват в подробностите, а на моменти описанията им значително се различават едно от друго, както и от дворцовите записи и хрониките на Великия майстер Рунсайтър и служилите след него. Но разказите им все пак обясняват много и много неща, които иначе бяха изглеждали озадачаващи, а по-късни описания потвърждават достатъчно от тях, за да се предположи, че съдържат поне определена част истина. Въпросът на кое да вярваме и в кое да се усъмним остава да си го реши всеки изследовател.