— И ако направя каквото иска майка ти, за коя от дъщерите ми ще се омъжиш ти, момче? — Махнал към четирите момичета. — Избери една.
Принц Люцерис могъл само да се изчерви.
— Милорд, не съм свободен за брак — отвърнал той. — Сгоден съм за моята братовчедка Рена.
— Помислих си го — казал лорд Борос. — Върви си, пале, и кажи на оная кучка майка си, че лордът на Бурен край не е куче, на което може да подсвирне, когато ѝ потрябва да го насъска срещу враговете ѝ.
И принц Люцерис се обърнал, за да напусне Кръглата зала.
Но принц Емонд извадил меча си и казал:
— Почакай, Стронг. Първо плати дълга, който ми дължиш. — После отпрал превръзката на окото си и я хвърлил на пода, показвайки сапфира под нея. — Имаш нож, както и тогава. Извади си окото и ще те оставя да напуснеш. Едно стига. Няма да те ослепя съвсем.
Принц Люцерис си спомнил какво обещал на майка си.
— Няма да се бия с теб. Дойдох тук като пратеник, не като рицар.
— Дойде тук като страхливец и предател — отвърнал принц Емонд. — Ще имам окото ти или живота ти, Стронг.
При тези думи лорд Борос се притеснил и казал:
— Не тук. Той дойде като пратеник. Не искам кръвопролитие под покрива си.
Тъй че стражите му застанали между двамата млади принцове и отвели Люцерис Веларион от Кръглата зала до двора, където неговият дракон, Аракс, стоял изгърбен под дъжда и го чакал да се върне.
И там всичко можело да свърши, ако не било момичето Марис. Втората от дъщерите на лорд Борос, по-малко хубава от сестрите си, била ядосана на Емонд затова, че предпочел тях пред нея.
— Едно от очите ли му взе или една от топките му? — попитала Марис принца, с глас сладък и меден. — Толкова се радвам, че избра сестра ми. Искам съпруг с всичките му части.
Устата на Емонд Таргариен се изкривила от гняв и той отново се обърнал към лорд Борос, молейки го за разрешение. Лордът на Бурен край свил рамене и отвърнал:
— Не е моя работа да ви казвам какво да правите, когато не сте под покрива ми.
А рицарите му се отдръпнали и принц Емонд се втурнал към вратите.
Отвън бурята бушувала. Гръмотевици трещели над замъка, дъждът се изливал на заслепяващи пелени, а от време на време големи синьо-бели мълнии огрявали света ярко като ден. Лошо време било за летене, дори и за дракон, и Аракс с усилие се задържал високо, когато принц Емонд яхнал Вхагар и поел нагоре след него. Да е било небето спокойно, принц Люцерис щял да може да избяга от преследвача си, защото Аракс бил по-млад и по-бърз… но денят бил „черен като сърцето на принц Емонд“, казва Гъбата, и станало тъй, че драконите се срещнали над залива Коработрошача. Наблюдатели на стените на замъка видели далечни изригвания на пламъци и чули крясък, раздрал тътена на гръмотевицата. След това двата звяра се вкопчили един в друг и мълниите затрещели около тях. Вхагар била пет пъти по-голяма от своя враг, оцеляла и закалена от сто битки. Ако имало бой, нямало да продължи дълго.
Аракс паднал и кипналите от бурята води на залива го погълнали. Главата и шията му били изхвърлени от вълните под скалните стръмнини на Бурен край три дни по-късно, за да пируват с тях раци и чайки. Гъбата твърди, че трупът на принц Люцерис също бил изхвърлен на брега, и ни казва, че принц Емонд извадил очите му и ги поднесъл на лейди Марис на канапе от водорасли, но това изглежда прекалено. Според някои Вхагар грабнала Люцерис от гърба на дракона му и го глътнала целия. Има дори твърдения, че принцът оцелял при падането си, доплувал до брега и се спасил, но загубил всякакъв спомен кой е и прекарал остатъка от живота си като оглупял рибар.
„Истинното сказание“ отдава на тези приказки уважението, което заслужават — сиреч никакво. Люцерис Веларион загинал със своя дракон, настоява Мункун. Това несъмнено е вярно. Принцът бил на тринайсет години. Тялото му така и не било намерено. А с неговата смърт войната на гарвани и пратеници приключила и войната на огън и кръв започнала не на шега.
Емонд Таргариен, който оттук насетне щял да бъде известен като Емонд Родоубиеца за враговете си, се върнал в Кралски чертог, след като спечелил подкрепата на Бурен край за своя брат Егон и вечната омраза на кралица Ренира. Ако е мислел, че щели да го посрещнат като герой, разочаровал се е. Кралица Алисент пребледняла, когато чула какво е направил, и проплакала:
— Майко, имай милост над всички нас.
Сир Ото също не бил доволен.
— Ти загуби едно око — съобщава се, че казал. — Как можа да бъдеш толкова сляп?