— Шестима или шейсет, той все пак е Демън Таргариен — възразил братът на лорд Мутън. — Отвара за сън във вечерното му вино би било по-разумен курс. Да се събуди и да я намери мъртва.
— Момичето е още дете, колкото и мерзка да е измяната ѝ — казал сир Флориан, старият рицар, вече побелял, но корав. — Старият крал никога не би поискал това от един човек на честта.
— Днес са мръсни времена — рекъл лорд Мутън, — и мръсен избор ми е дала тази кралица. Момичето е гост под покрива ми. Ако се подчиня, Девиче езеро ще бъде завинаги прокълнат. Ако откажа, ще бъдем осъдени и унищожени.
На което брат му отвърнал:
— Може би ще бъдем унищожени какъвто и избор да направим. Принцът е хлътнал до уши по това кафяво дете, а драконът му е подръка. Един разумен лорд би убил и двамата, за да не изгори принцът Девиче езеро в гнева си.
— Кралицата забранява да му посягаме — напомнил им лорд Мутън, — а убиването на двама гости в леглата им е дваж по-мръсно от убиването на един. Ще бъда двойно прокълнат. — При което въздъхнал и рекъл: — Де да не бях чел изобщо това писмо.
А тук проговорил майстер Норен, като рекъл:
— Може пък изобщо да не сте.
Какво се е казало след това „Хрониките на Девиче езеро“ не ни казват. Знаем само, че майстерът, млад мъж на двайсет и две, намерил принц Демън и момичето Коприви на вечерята им същата вечер и им показал писмото на кралицата. „Уморени след дълъг ден безплоден полет, споделяха си просто ядене от варено телешко с цвекло, когато влязох, и си говореха тихо, не знам за какво. Принцът ме поздрави учтиво, но докато четеше, видях как радостта си отиде от очите му и тъга се спусна в тях като непоносима тежест. Когато момичето го попита какво има в писмото, каза: «Думи на кралица, работа на курва». После извади меча си и попита дали хората на лорд Мутън чакат навън да ги пленят. «Сам дойдох», казах му и се заклех, като заявих лъжливо, че нито негово благородие, нито който и да е в Девиче езеро знае какво е написано на пергамента. «Простете ми, принце — рекох. — Наруших клетвите си на майстер.» Принц Демън прибра меча си и каза: «Ти си лош майстер, но добър човек», след което ме накара да напусна, като ми заповяда да не казвам ни дума за това нито на лорда, нито на който и да е до утре.“
Как принцът и неговото незаконородено момиче са прекарали последната си нощ под покрива на лорд Мутън не е записано, но на разсъмване двамата се появили заедно в двора и принц Демън помогнал на Коприви да оседлае Крадеца на овце за последен път. Тя го хранела всеки ден, преди да лети: драконите се покоряват по-лесно на волята на ездача си, когато коремите им са пълни. Онази сутрин го нахранила с черен овен, най-големия в цяло Девиче езеро, като сама заклала овена. Кожените ѝ дрехи били зацапани с кръв, когато яхнала дракона, пише майстер Норен, а бузите ѝ били зацапани със сълзи. Мъж и девица не си казали дума за сбогом, но когато Крадеца на овце плеснал с набръчканите си криле и се издигнал в утринното небе, Караксес вдигнал глава и надал писък, който натрошил всички прозорци в Кулата на Джонквил. Високо над града Коприви обърнала дракона си към Залива на раците и изчезнала в утринните мъгли, за да не бъде видяна повече в двор или замък.
Демън Таргариен се върнал в замъка само колкото да закуси с лорд Мутън.
— Виждате ме за последен път — казал той на негово благородие. — Благодаря ви за гостоприемството. Нека да се знае по всичките ви земи, че отлитам за Харънхъл. Ако племенникът ми Емонд посмее да се изправи пред мен, ще ме намери там, сам.
Така принц Демън си тръгнал за последен път. Когато си заминал, майстер Норен отишъл при господаря си и рекъл:
— Вземете веригата от врата ми и вържете ръцете ми с нея. Трябва на всяка цена да ме предадете на кралицата. Когато предупредих една предателка и позволих да избяга, аз също станах предател.
Лорд Мутън отказал и рекъл:
— Всички сме предатели тука.
И същата нощ знамената на кралица Ренира били свалени от портите на Девиче езеро, а вместо тях се вдигнали златните дракони на крал Егон II.
Никакви знамена не се веели над почернелите кули на Харънхъл, когато принц Демън се спуснал от небето, за да вземе замъка за себе си. Няколко бездомници намерили подслон в дълбоките подземия и мазета на замъка, но плясъкът на крилете на Караксес ги прогонил. Когато и последният си отишъл, Демън Таргариен влязъл сам в сводестите зали на Харън, без друг спътник освен неговия дракон. Всяка нощ на свечеряване срязвал сърдечното дърво в божията дъбрава, за да отметне изтичането на още един ден. Тринайсет белега могат все още да се видят на онова язово дърво, стари рани, дълбоки и тъмни, но лордовете, които управлявали Харънхъл от деня на Демън, твърдят, че кървят пресни всяка пролет.