Тълпата подела вика, виейки: „Иде! Иде!“, и хиляда факли изпълнили площада с локви пушлива жълта светлина. Много скоро виковете заглъхнали и в нощта кънтежът на железни копита по каменната настилка се усилил. „Не един Странник, а петстотин“, казва Гъбата в своето „Свидетелство“.
Градската стража дошла в пълната си сила, петстотин души с черни плетени ризници, стоманени шлемове и дълги златни наметала, въоръжени с къси мечове, копия и увенчани с метални шипове криваци. Строили се на южната страна на площада, зад стена от щитове и копия. В челото им яздел сир Лутор Ларжент на брониран боен кон, с дълъг меч в ръка. Самият му вид бил достатъчен, за да отпрати стотици с писъци в бяг по тъмните криволичещи странични улички. Други стотици се разбягали, когато сир Лутор заповядал на златните плащове да настъпят.
Десет хиляди останали обаче. Човешката гмеж била толкова гъста, че мнозина, които биха побягнали от страх и ужас, се оказали неспособни да помръднат от мястото си, бутани, блъскани и стъпкани. Други се люшнали напред, сплели ръце, и започнали да викат и кълнат, докато копията настъпвали под бавния ритъм на барабана.
— Отворете път, проклети глупаци — заревал сир Лутор на агнетата на Пастира. — Приберете се у дома. Никой няма да ви навреди. Приберете се. Искаме само този Пастир.
Според някои първият, който загинал, бил един пекар, който изпъшкал изненадан, когато върхът на копие пронизал плътта му и той видял как престилката му почервеняла. Други твърдят, че било малко момиче, стъпкано от бойния кон на сир Лутор. Камък излетял от тълпата и ударил копиеносец в челото. Чули се викове и ругатни, пръти, камъни и нощни гърнета се засипали на дъжд от покривите, стрелец от другия край на площада замятал стрели. Факел забили към един страж и златният му плащ пламнал тутакси.
На другия край на площада на Кърпача Пастира бил издърпан настрана от послушниците му.
— Спрете го — викнал сир Лутор. — Дръжте го! Спрете го!
Пришпорил коня си и се врязал в тълпата, а неговите златни плащове го последвали, захвърлили копията си и заизваждали мечове и боздугани. Поклонниците на Пастира крещели, падали, бягали. Други извадили свои оръжия, ножове и ками, тояги и криваци, копия и ръждясали мечове.
Златните плащове били едри мъже, млади, силни, дисциплинирани, добре въоръжени и бронирани. За двайсет разтега или повече стената им от щитове удържала и те врязали кървава пътека през тълпата, оставяйки наоколо си мъртви и издъхващи. Но наброявали едва петстотин, а десет хиляди се били събрали, за да слушат Пастира. Един страж паднал, после друг. Изведнъж тълпата започнала да се провира през празнините, отворени в колоната. Като крещяло проклятия, стадото на Пастира нападнало с ножове и камъни, дори със зъби, връхлитало срещу Градската стража и по фланговете ѝ, нападало отзад, мятало каменни плочи от покриви и балкони.
Битката преминала в бунт, бунтът — в касапница. Обкръжени от всички страни, златните плащове се оказали притиснати и заклещени, без никакво пространство да използват оръжията си. Мнозина умрели, пронизани със собствените им мечове. Други били разкъсани на парчета, ритани до смърт и стъпкани, насечени с мотики и касапски сатъри. Дори страховитият сир Лутор Ларжент не могъл да се спаси от касапницата. След като измъкнали меча от ръката му, Ларжент бил смъкнат от седлото, промушен в корема и пребит до смърт с камък от уличната настилка; шлемът и главата му били толкова смазани, че тялото му било разпознато само по големината, когато фургоните за трупове дошли на следващия ден.
През онази дълга нощ, казва ни септон Юстас, Пастира владеел половината град, докато странни лордове и рицари на хаоса се дърлели над останалото. Стотици мъже се сбрали около Уат Табакчията, който яздел по улиците на бял кон, размахвал отсечената глава и отрязаните кървави гениталии на лорд Селтигар и обявявал край на всички налози. В един бардак на Улицата на коприната курвите издигнали свой крал, светлокосо четиригодишно момче на име Гемон, уж копеле на липсващия крал Егон Втори. За да не остане по-назад, странстващ рицар на име сир Перкин Бълхата коронясал собствения си скуайър Тристан, шестнайсетгодишен младок, като го обявил за природен син на покойния крал Визерис. Всеки рицар може да направи рицар и когато сир Перкин започнал да помазва всеки наемник, крадец и ратайче на касапин, които се стичали под опърпаното знаме на Тристан, се появили стотици мъже и момчета, за да се обрекат на каузата му.