Този път кралицата не се засмяла. Заповядала на шута да си държи езика зад зъбите, за да не го загуби, и се обърнала отново към парапетите. Само Гъбата видял как принц Джофри си тръгнал начумерен (ако може да се вярва на неговото „Свидетелство“)… но на Гъбата било казано да си държи езика зад зъбите.
Чак когато наблюдателите на покрива чули рева на Сиракс, отсъствието на принца се забелязало. Било твърде късно.
— Не — казала кралицата. — Забранявам го, забранявам го… — Но още докато го изричала, драконът плеснал с криле от двора, кацнал за миг на върха на бойниците на замъка и се понесъл в нощта със сина на кралицата, притиснат на гърба ѝ, с меч в ръката. — След него! — извикала кралицата. — Всички вие, всеки мъж, всяко момче, на конете, на конете, след него. Върнете го, върнете ми го, той не знае. Моят син, миличкият ми, синът ми…
Седем души препуснали все пак от Червената цитадела в онази нощ в обезумелия град. Мункун ни казва, че били мъже на честта, обвързани с дълг да се подчиняват на заповедите на кралицата си. Септон Юстас би искал да ни накара да повярваме, че сърцата им били трогнати от обичта на майка към син. Гъбата ги нарича дръвници и поплювковци, жадни за някоя щедра награда и „твърде тъпи, за да повярват, че може да умрат“. Този път поне е възможно и тримата ни хроникьори да са казали истината, или поне отчасти.
Нашият септон, нашият майстер и нашият шут обаче са единодушни относно имената им. „Седмината, които препуснаха“ били сир Медрик Мандърли, наследникът на Бял пристан; сир Лорет Лансдейл и сир Харолд Дарки, рицари от Гвардията на кралицата; сир Хармънт от Тръстиките, наричан Желязното клепало; сир Джайлс Юрънуд, рицар в изгнание от Дорн; сир Вилам Ройс, въоръжен с прочутия валириански меч Ридание; и сир Глендън Гуди, лорд-командир на Гвардията на кралицата. Шестима скуайъри, осем златни плаща и двайсет войници също препуснали със седмината поборници, но имената им, уви, не са достигнали до нас.
Много певци са направили песни за „Ездата на Седмината“ и много приказки са разказани за опасностите, на които се натъкнали, докато си пробивали с бой пътя през града, а Кралски чертог горял наоколо им и уличките на Квартала на бълхите течали червени от кръв. В някои от тези песни дори има по малко истина, но извън обсега ни е да ги изреждаме тук. Песни са изпети и за последния полет на принц Джофри също тъй. Някои певци могат да намерят блясък дори в нужник, казва ни Гъбата, но е нужен шут, за да изрече истината. Макар да не можем да се усъмним в куража на принца, неговият акт бил акт на глупост.
Няма да претендираме, че разбираме от връзката между дракон и драконов ездач; по-мъдри глави са размишлявали над тази загадка в течение на столетия. Знаем обаче, че драконите не са коне, за да се яздят от всеки, който метне седло на гърба им. Сиракс била драконът на кралицата. Никога не била познавала друг ездач. Макар принц Джофри да ѝ бил познат на външност и на мирис, познато присъствие, чието суетене с веригите ѝ не предизвикало никаква тревога, големият жълт женски дракон не го искал на гърба си. В припряността си да се махне, преди да могат да го спрат, принцът се метнал на Сиракс без помощта на седло или бич. Намерението му, трябва да предположим, е било или да отлети със Сиракс на битка или, по-вероятно, да прехвърли града до Драконовата яма и своя Тираксес. Може би е искал да пусне на свобода и другите дракони в ямата също тъй.
Джофри така и не стигнал до Хълма на Ренис. Озовала се във въздуха, Сиракс се заизвивала под него, за да се освободи от непознатия ездач. А отдолу към него полетели камъни и копия, от ръцете на прогизналите от кръв поклонници на Пастира, и влудили дракона още повече. На двеста стъпки над Квартала на бълхите принц Джофри се хлъзнал от гърба на дракона и полетял надолу към земята.
Близо до едно кръстовище, където се събирали пет улички, падането на принца стигнало до кървавия си край. Паднал първо върху един стръмен покрив, преди да се изтъркаля и да пропадне на още петдесет стъпки сред дъжд от натрошени покривни плочи. Разказано ни е, че падането прекършило гърба му, че късове натрошени плочи се изсипали върху него като ножове, че мечът се изтръгнал от ръката му и го пронизал в корема. В Квартала на бълхите все още говорят за дъщерята на един свещар, на име Робин, която гушнала в прегръдките си принца, за да му даде утеха, докато умирал, но в тази приказка има повече легенда, отколкото история. „Майко, прости ми“ казал уж Джофри със сетния си дъх… макар някои хора още да спорят дали е говорил за майка си, кралицата, или се е молил на Майката Горе.