Тъй загинал Джофри Веларион, принц на Драконов камък и наследник на Железния трон, последният от синовете на кралица Ренира от Ленор Веларион… или последният от копелетата ѝ от сир Харвин Стронг, според това на коя истина човек избере да повярва.
Тълпата не се забавила да се нахвърли върху трупа му. Дъщерята на свещаря Робин, ако изобщо е съществувала, била издърпана настрана. Мародери смъкнали ботушите от краката на принца и изтръгнали меча от корема му, после свалили фините му зацапани с кръв одежди. Други, още по-свирепи, започнали да разкъсват тялото му. Двете му ръце били отрязани, тъй че уличната паплач да може да вземе пръстените от ръцете му. Дясното стъпало на принца било посечено през глезена, а чиракът на един касапин режел през гърлото, за да вземе главата му, когато „Седмината, които препуснаха“ дошли с тътен. Там, сред вонята на Квартала на бълхите, се повела битка в калта и кръвта за притежаването на тялото на принц Джофри.
Рицарите на кралицата най-сетне върнали останките на момчето, освен липсващото стъпало, макар че трима от седмината паднали в боя. Мъжът от Дорн, сир Джайлс Юрънуд, бил смъкнат от коня си и пребит до смърт, докато сир Вилам Ройс бил съборен от мъж, скочил от един покрив и паднал на гърба му (прочутият му меч, Ридание, бил изтръгнат от ръката му и отнесен, и не бил намерен никога повече). Най-тъжна била съдбата на сир Глендън Гуди, нападнат отзад от мъж с факла, който подпалил дългото му бяло наметало. Щом пламъците облизали по гърба му, конят му скочил на задните си крака в ужас и го хвърлил на земята, а тълпата връхлетяла отгоре му и го разкъсала на парчета. Само на двайсет години, сир Глендън бил лорд-командир на Гвардията на кралицата за по-малко от ден.
А докато кръвта течала по улиците на Квартала на бълхите, друга битка се развихрила горе около Драконовата яма, на върха на Хълма на Ренис.
Гъбата не грешал: гъмжилата прегладнели плъхове наистина събарят бикове и мечки, и лъвове, когато са достатъчно. Колкото и много да може да убие бикът или мечката, винаги има още, хапят големия звяр по краката, впиват се в корема му, тичат по гърба му. Така било и онази нощ. Плъховете на Пастира били въоръжени с копия, брадви, криваци с шипове и още петдесет вида оръжия, включително дълги лъкове и арбалети.
Златни плащове от Драконовата порта, покорни на заповедта на кралицата, се втурнали от казармите си да защитят хълма, но се оказали неспособни да пробият през тълпите и се върнали, докато вестоносецът, пратен до Старата порта, изобщо не пристигнал. Драконовата яма разполагала със свой контингент стражи, Драконовите пазачи, но онези храбри воини били едва седемдесет и седем на брой и по-малко от петдесет били на стража тази нощ. Макар мечовете им да пиели дълбоко от кръвта на нападателите, численото съотношение било против тях. Когато хората на Пастира нахлули през вратите (извисяващите се главни порти, обшити с бронз и желязо били твърде здрави за щурмуване, но зданието имало десетки по-малки входове) и се изкатерили през прозорците, Драконовите пазачи били надвити и скоро избити.
Навярно нападателите са се надявали да изненадат драконите вътре, докато спят, но екотът на щурма го направило невъзможно. Онези, които преживели, за да го разкажат след това, говорят за викове и крясъци, за миризмата на кръв във въздуха, цепенето на врати от дъб и желязо под ударите на груби овни и ударите на безброй брадви. „Рядко толкова много хора са връхлитали толкова жадно към погребалните си клади — написал е Великият майстер Мункун, — но лудостта ги беше обзела.“ Четири дракона имало, приютени в Драконовата яма. Докато първите нападатели се изсипят на пясъците, и четирите се били надигнали, будни и гневни.
Няма две хроники, които да са единодушни за това колко мъже и жени са загинали онази нощ под големия купол на Драконовата яма: двеста или две хиляди, както ще да е. На всеки, който загинел, десет понасяли изгаряния, но все пак оцелявали. Заклещени вътре в ямата, оградени от стени и купол и вързани за тежки вериги, драконите не можели да отлетят или да използват крилете си, за да избегнат нападите и да пометат враговете си. Биели се с рогове и нокти, и зъби, обръщали се насам и натам като бикове в плъша яма в Квартала на бълхите… но тези бикове можели да бълват огън. „Драконовата яма беше превърната в огнен ад, където горящи хора залитаха с писъци приз пушека, плътта се смъкваше от почернелите им кости — пише септон Юстас, — но на всеки, който умираше, нови десет се появяваха с викове, че драконите трябва на всяка цена да умрат. Един по един, умряха.“