По здрач боят свършил. Макар речните лордове да загубили по-малко от сто души, като в същото време избили над хиляда от мъжете от Староград и Предела, Вторият Тъмбълтън не би могъл да се сметне за пълна победа за нападателите, тъй като те не успели да завземат града. Стените на Тъмбълтън все още били непокътнати, а след като хората на краля се изтеглили вътре и затворили портите, силите на кралицата нямало как да направят пробив, защото не разполагали нито с обсадни машини, нито с дракони. Все пак развихрили голяма касапница над своите объркани и неорганизирани врагове, подпалили шатрите им, изгорили или пленили почти всичките им фургони, тръгнали си с три четвърти от бойните им коне, убили принца им и сложили края на два от драконите на краля.
Когато луната изгряла, речните лордове оставили полето на враните и се стопили назад в хълмовете. Един от тях, момчето Бен Блекууд, носел със себе си тялото на сир Адам Веларион, намерен мъртъв до своя дракон. Костите му щели да почиват в замъка Гарваново дърво осем години, но през 138 г. СЗ неговият брат, Алин, щял да се разпореди да бъдат върнати в Дрифтмарк и погребани в Хъл, родния му град. На гробницата му е всечена една-единствена дума: ВЕРЕН. Богато украсените ѝ букви се поддържат от ваяния на морско конче и мишка.
На заранта след битката Завоевателите на Тъмбълтън погледнали от градските стени и открили, че враговете им са си отишли. Мъртвите били разпръснати около града, а между тях лежали проснати труповете на три дракона. Един останал: Среброкрил, носачът на Добрата кралица Алисан в стари времена, излетяла нависоко, когато клането започнало, кръжала над бойното поле часове наред, реела се в горещите ветрове, вдигащи се от пожарите долу. Чак след стъмване се спуснала и кацнала до убитите си братовчеди. По-късно певци щели да разказват как тя три пъти вдигнала крилото на Вермитор с муцуната си, сякаш за да го накара да полети отново, но това най-вероятно е легенда. Изгряващото слънце щяло да я завари да шляпа вяло през полето и да се храни с изгорените останки от коне, мъже и волове.
Осем от тринайсетте Шипа лежали мъртви, между които лорд Оуен Фосоуей, Марк Амброуз и Джон Рокстън Дръзкия. Ричард Родън бил улучен със стрела във врата и щял да умре на следващия ден. Четирима от заговорниците останали, между тях сир Робърт Хайтауър и лорд Ънуин Пийки. И макар Хю Чука Коравия да умрял, а с него и бляновете му за кралство, вторият Предател останал. Улф Белия се събудил от пиянския си сън, за да разбере, че е последният драконов ездач и притежател на последния дракон.
— Чука е мъртъв, и твоето момче също — казал уж лорд Пийки. — Остана ми само ти.
Когато лорд Пийки го попитал за намеренията му, Белия отвърнал:
— Настъпваме, точно както ти искаше. Ти взимаш града, аз ще взема проклетия трон, какво ще кажеш?
На другата сутрин сир Хоберт Хайтауър го навестил, за да обсъдят подробностите за щурма срещу Кралски чертог. Донесъл две бурета вино като дар, едно с дорнско червено и едно с арборско златно. Макар Улф Пияндето никога да не вкусвал вино, което не харесвал, знаело се, че бил пристрастен към по-сладки сортове. Несъмнено сир Хоберт се надявал, че ще отпива горчиво червено, докато лорд Улф излочи арборското златно. Но нещо в поведението на Хайтауър — потял се, пелтечел и бил някак прекалено въодушевен, свидетелствал по-късно скуайърът, който ги обслужвал — изострило подозренията на Белия. Бдителен, той заповядал дорнското червено да се задели за по-късно и настоял сир Хоберт да сподели арборското златно с него.
Историята няма много добри неща, които да каже за сир Хоберт Хайтауър, но никой не може да оспори начина, по който е умрял. Вместо да предаде съмишлениците си Шиповете, той оставил скуайъра да напълни чашата му, отпил и помолил за още. След като видял, че Хайтауър пие, Улф Пияндето останал верен на името си, като ударил три чаши, преди да започне да се прозява. Отровата във виното била лека. Когато лорд Улф отишъл да спи, за да не се събуди повече, сир Хоберт скочил на крака и се опитал да повърне, но твърде късно. Сърцето му спряло след час. „Никой мъж не се е плашил от меча на сир Хоберт — казва за него Гъбата, — но винената му чаша бе по-смъртоносна от валирианска стомана.“