През това време крал Егон II също тъй заповядал Драконовата яма да бъде пресъградена и възстановена, поръчал две огромни статуи на своите братя Емонд и Дерон (постановил да бъдат по-големи от Титана на Браавос и покрити със златен варак) и извършил публично изгаряне на всички декрети и прокламации, издадени от „кралете еднодневки“ Тристан Верен огън и Гемон Светлокосия.
Междувременно враговете му настъпвали. По Шийката идвал Креган Старк, лорд на Зимен хребет, с голямо воинство. (Септон Юстас говори за „двайсет хиляди свирепи диваци в рунтави кожи“, въпреки че Мункун снижава това число до осем хиляди в своето „Истинно сказание“), докато Девата от Долината пратила своята войска от Града на гларуса: десет хиляди мъже под командването на лорд Леовин Корбрей и неговия брат сир Корвин, който носел прочутия валириански меч, наречен Сиротната дама.
Най-непосредствената заплаха обаче представлявали мъжете от Тризъбеца. Близо шест хиляди от тях се събрали при Речен пад, когато Елмо Тъли свикал знамената си. За жалост самият лорд Елмо издъхнал в похода, след като пил някаква лоша вода, след само четирийсет и девет дни като лорд на Речен пад, но властта му се прехвърлила на най-големия му син, сир Кермит Тъли, буен и упорит младеж, копнеещ да се докаже като воин. Били на шест дни преход от Кралски чертог и се движели по кралския път, когато лорд Борос Баратеон повел своите мъже на бурните земи да ги пресрещнат, подсилен от набор селяци от Стоукуорт, Росби, Хейфорд и Дъскъндейл, с две хиляди мъже и момчета от сганта на Квартала на бълхите, набързо снаряжени с копия и железни шлемове.
Двете армии се срещнали на два дни път от града, на едно място, където кралският път минавал между гора и нисък хълм. Валяло обилно от няколко дни и тревата била мокра, теренът мек и разкалян. Лорд Борос бил уверен в победата, защото съгледвачите му казали, че мъжете на речните земи били водени от момчета и жени. Било на свечеряване, когато зърнал врага, но заповядал незабавна атака… въпреки че пътят напред представлявал плътна стена от щитове, а хълмът отдясно гъмжал от стрелци с лъкове. Лорд Борос лично повел атаката, като строил рицарите си в клин и се спуснал с тътен надолу по пътя срещу противниковия център, където се веела сребърната пъстърва на Речен пад, на своето синьо и червено знаме до четворния герб на мъртвата кралица. Пехотата му настъпила зад него, зад златния дракон на крал Егон.
Цитаделата нарича последвалия сблъсък Битката на Кралския път. Мъжете, сражавали се в него, го нарекли Калната мешавица. Под което и да е име, последната битка от Танца на драконите щяла да се окаже едностранна. Дългите лъкове на хълма стреляли в конете под рицарите на лорд Борос, докато те връхлитали, и свалили толкова много, че няма и половината му конници стигнали до стената от щитове. Редиците на тези, които стигнали, били разстроени, клинът им разбит, конете им се хлъзгали и се мъчели да се задържат на крака в меката кал. Макар мъжете на бурните земи да нанесли голяма поразия с пика, меч и дълга брадва, речните лордове удържали твърдо, докато нови бойци излизали напред, за да запълнят мястото на падналите. Когато пехотата на лорд Баратеон връхлетяла с грохот, стената от щитове се разлюляла и се огънала назад, и като че ли щяла да се пропука… но в гората отляво на пътя изригнали викове и крясъци, стотици от речните земи се изсипали между дърветата, водени от онова лудо момче Бенджикот Блекууд, който в този ден щял да си спечели името Бен Кървавия, с което щял да бъде известен през остатъка на дългия си живот.
Самият лорд Борос все още бил на коня сред касапницата. Когато видял, че губи битката, негово благородие заповядал на скуайъра си да надуе бойния си рог със сигнал резервите му да настъпят. Но когато чули рога, хората на Росби, Стоукуорт и Хейфорд спуснали златните дракони на краля и останали на местата си, сганта от Кралски чертог се разбягали като гъски, а рицарите от Дъскъндейл минали на страната на врага и нападнали мъжете на бурните земи в тил. За миг битката се превърнала в разгром и последната армия на крал Егон била разбита.