Всичко това било направено толкова изрядно, бързо и тихо, че хората на Кралски чертог почти нищо не разбрали за ставащото зад стените на Червената цитадела. Дори в самия замък не се вдигнала никаква тревога. Белязаните за смърт били убити, докато останалите в двора шетали по работата си необезпокоявани и в неведение. Септон Юстас ни съобщава, че двайсет и четирима души били убити, докато според „Истинното сказание“ на Мункун жертвите били двайсет и една. Гъбата твърди, че станал свидетел на убийството на човека, който опитвал храната на краля, много дебел мъж, казвал се Ъмет, и уверява, че се принудил да се скрие в каца с брашно, за да избегне същата съдба, и излязъл на другата нощ „овалян в брашно от глава до пети, толкова бял, че първото слугинче, което ме видя, ме взе за призрака на Гъбата“. (Това намирисва на измислица. Защо биха искали заговорниците да убиват един шут?)
Кралица Алисент била задържана на витото стълбище, докато се прибирала в покоите си. Похитителите ѝ носели морското конче на дома Веларион на жакетите си и макар да убили двамата мъже, които я охранявали, не посегнали на самата вдовстваща кралица, нито на придружаващите я придворни дами. Кралицата била окована отново и отведена в тъмниците, за да чака благоволението на новия крал. Междувременно последният от синовете ѝ вече бил мъртъв.
След заседанието на съвета двама силни скуайъри отнесли крал Егон II долу на двора. Там го чакала носилката, както обикновено; стъпалата били прекалено трудни за него заради изсъхналия крак, дори с патерица. Сир Джайлс Белгрейв, рицарят от Кралската гвардия, командващ ескорта, свидетелствал след това, че Негова милост изглеждал необичайно изтощен, когато му помогнали да се качи на носилката, лицето му било „пепеляво и изпито“, но вместо да поиска да го върнат в покоите му, казал на сир Джайлс да го отнесат в септата на замъка. „Може би е усетил, че краят му е близо — написал септон Юстас, — и е пожелал да се Помоли за опрощение на греховете си.“
Духал студен вятър. Когато носилката потеглила, кралят дръпнал завеските против студа. Вътре, както винаги, имало шишенце със сладко арборско червено, любимото вино на Егон. Кралят си позволил чашка, докато носилката прекосявала двора.
Сир Джайлс и носачите не усетили, че нещо не е наред, докато не стигнали до септата и завеските не се отворили.
— Стигнахме, ваша милост — казал рицарят. Никакъв отговор не последвал, само мълчание. След като втора и трета подкана довели до същото, сир Джайлс Белгрейв дръпнал завеските и открил, че кралят лежи мъртъв на възглавниците. „Имаше кръв на устните му — казал рицарят. — Иначе все едно, че беше заспал.“
Майстери, както и прости хора, все още спорят коя отрова е използвана и кой може да я е сложил във виното на краля. (Някои твърдят, че само сир Джайлс би могъл да го е направил, но би било немислимо за един рицар от Кралската гвардия да отнеме живота на краля, комуто се е заклел да го брани. Ъмет, дегустаторът на храната на краля, чието убийство Гъбата твърди, че е видял, изглежда по-вероятен кандидат.) Но макар че ръката, отровила арборското червено, няма никога да бъде известна, не можем да имаме съмнение, че е сторено по нареждане на Ларис Стронг.
Така починал Егон от дома Таргариен, Втория с това име, първороден син на крал Визерис I и кралица Алисент от дома Хайтауър, чието царуване се оказало толкова кратко, колкото и горчиво. Живял двайсет и четири години и царувал две.
Когато след два дни авангардът на войската на лорд Тъли се появил пред стените на Кралски чертог, Корлис Веларион излязъл да ги поздрави. Принц Егон стоял навъсен до него.
— Кралят е мъртъв — обявил мрачно Морската змия. — Да живее кралят.
А отвъд залива Черна вода, в Гърлото, лорд Леовин Корбрей стоял на носа на един браавоски платноход и гледал ред бойни кораби на Веларион, как смъкват златния дракон на втория Егон и вдигат на негово място червения дракон на първия, знамето, което всички крале Таргариен веели, докато не започнал Танцът.
Войната свършила (макар че последвалият мир скоро щял да се окаже далеч не толкова мирен).
На седмия ден от седмата луна на 131-вата година след Завоеванието на Егон, дата, смятана за свята на боговете, Върховният септон на Староград изрекъл брачните клетви, когато принц Егон Младши, най-големият син на кралица Ренира от нейния чичо принц Демън, се венчал за принцеса Джеера, дъщеря на кралица Хелена от нейния брат крал Егон II, с което били обединени двата съперничещи клона на дома Таргариен и приключили две години на измяна и касапница.