Тленните останки на лорд Корлис лежали за поклонение под Железния трон в продължение на седем дни. След това били върнати в Дрифтмарк на борда на „Целувката на русалката“ с капитан Марилда от Хъл и с нейния син Алин. Там разбитият корпус на стария „Морската змия“ отново бил пуснат на вода и откаран на буксир в дълбоките води източно от Драконов камък, където Корлис Веларион бил погребан в морето на борда на същия кораб, който дал името му. След това разправяли, че когато корпусът потънал, Канибала закръжил отгоре, разперил големите си черни криле в последен поздрав. (Трогателен щрих, но най-вероятно по-късна украса. Според всичко, което знаем за Канибала, той по-скоро е щял да изяде трупа, отколкото да го почете.)
Незаконороденият Алин от Хъл, вече Алин Веларион, бил избраният наследник на Морската змия, но наследяването не било неоспорвано. Ще напомним, че по времето на крал Визерис един племенник на лорд Корлис, сир Вемонд Веларион, изявил претенция да бъде законният наследник на Дрифтмарк. Този бунт му струвал главата, но той оставил жена и синове. Сир Вемонд бил синът на по-големия от братята на Морската змия. Петима други племенници, синове на друг брат, също имали претенции. Когато ги поставили пред болния и отпадащ Визерис, направили голямата грешка да оспорят легитимността на децата на дъщеря му. Визерис заповядал да им отрежат езиците за това оскърбление, макар да им оставил главите. Трима от „безмълвните петима“ умрели по време на Танца, сражавайки се за Егон II срещу Ренира… но двама оцелели, заедно със синовете на сир Вемонд, и сега излезли с настояването, че имат повече право над Дрифтмарк от „това копеле от Хъл, чиято майка беше мишка“.
Синовете на Вемонд Демион и Дерон отнесли претенцията си до съвета в Кралски чертог. Когато Ръката и регентите отсъдили против тях, те благоразумно предпочели да приемат решението и да се помирят с лорд Алин, който ги възнаградил със земи на Дрифтмарк при условие, че ще допринесат с кораби за флотата му. Безмълвните им братовчеди избрали друг курс. „След като нямаха езици да апелират, предпочетоха да спорят с мечове“, казва Гъбата. Заговорът да убият младия си лорд обаче бил осуетен, когато стражите в замък Дрифтмарк се оказали верни на паметта на Морската змия и неговия избран наследник. Сир Малентайн бил убит при опита за покушение; брат му бил пленен. Осъден на смърт, сир Рогар си спасил главата, като облякъл черното.
Алин Веларион, незаконният син на Мишката, официално приел титлата лорд на Приливите и Господар на Дрифтмарк. След това се отправил за Кралски чертог, за да заеме мястото на Морската змия сред регентите. (Бил още момче, но изобщо не му липсвала дързост.) Ръката му благодарил и го върнал у дома… разбираемо, след като през 132 г. СЗ Алин Веларион бил едва на шестнайсет. Мястото на лорд Корлис в съвета на регентите вече било предложено на един по-стар и по-опитен мъж: Ънуин Пийки, лорд на Звездно копие, лорд на Дънстънбъри, лорд на Бяла дъбрава.
През 132 г. СЗ сир Тиланд имал една по-неотложна грижа: въпроса за наследството. Макар лорд Корлис да бил стар и немощен, внезапната му смърт все пак послужила като мрачно напомняне, че всеки човек може да умре във всеки момент, дори и привидно здрави млади крале като Егон III. Война, болест, злополука… имало толкова много начини да се умре, а ако кралят се споминел, кой тогава щял да го последва?
— Ако той умре без наследник, ще затанцуваме отново, колкото и да не ни харесва музиката — предупредил лорд Манфрид Мутън другите регенти. Претенцията на кралица Джеера била силна колкото на краля, и по-силна в нечии умове, но идеята да се постави това мило, простовато, наплашено дете на Железния трон била безумна, всички били съгласни по това. Самият крал Егон, когато го попитали, предложил своя виночерпец, Гемон Светлокосия, напомняйки на регентите, че момчето е „било вече крал преди“. Това също било невъзможно.
Всъщност имало само двама претенденти, които владението било склонно да приеме: сестрите на краля Бела и Рена Таргариен, близначките дъщери на принц Демън от първата му съпруга, лейди Лена Веларион. Момичетата вече били на шестнайсет години, високи, тънки и среброкоси, до голяма степен любимките на града. Крал Егон рядко напускал Червената цитадела след коронацията му, а малката му кралица изобщо не напускала покоите си, тъй че през повечето от предната година Рена и Бела били тези, които излизали на лов, да раздават помощи на бедните, приемали пратеници и посещавали лордове с Ръката на краля, служели като домакини на пирове (които не били много), маскаради и балове (от които все още нямало ни един). Близначките били единствените Таргариен, които хората изобщо виждали.