В Кралски чертог първите признаци на фаталното зачервяване се забелязали покрай речния бряг сред моряци, салджии, рибари, докери, хамали и пристанищни курви, упражняващи занаята си покрай потока Черна вода. Преди повечето от тях изобщо да разберат, че са болни, разпространили заразата из всяка част на града, сред богати, както и сред бедни. Когато вестта стигнала до двора, Великият майстер Мункун лично отишъл да прегледа някои от заразените, за да потвърди дали наистина било Зимната треска, а не някоя по-незначителна болест. Разтревожен от това, което видял, Мункун не се върнал в замъка от страх, че самият той може да се е заразил от толкова близък контакт с десетки трескави курви и докери. Наместо това пратил своя послушник със спешно писмо до Ръката на краля. Сир Тиланд действал незабавно, като заповядал на златните плащове да затворят града и да се погрижат никой да не влиза и да не излиза, докато треската не отшуми. Заповядал големите порти на Червената цитадела също да бъдат залостени, за да опази от болестта краля и двора.
Зимната треска, уви, изобщо не зачитала порти или стражи, или стени на замък. Макар да ставала като че ли по-слаба, докато се придвижвала на юг, през следващите дни заболели десетки хиляди. Три четвърти от тях измрели. Великият майстер Мункун се оказал един от щастливата четвърт и оздравял… но сир Уилис Фел, лорд-командир на Кралската гвардия, бил поразен заедно с двама от неговите Заклети братя. Лорд-защитникът, Леовин Корбрей, се затворил в покоите си, когато я хванал, и се опитал да се изцери с греяно вино с подправки. Умрял, заедно с любовницата си и няколко от слугите си. Две от слугините на кралица Джеера пламнали от треската и издъхнали, макар че малката кралица си останала здрава и читава. Командирът на Градската стража умрял. Девет дни по-късно заместникът му го последвал в гроба. И регентите не били пощадени. Лорд Уестърлинг и лорд Мутън се поболели. Треската на лорд Мутън прекъснала и той оцелял, макар и много отслабнал. Роланд Уестърлинг, по-старият, починал.
Една смърт може би е била милостива. Вдовстващата кралица Алисент от дома Хайтауър, втора съпруга на крал Визерис I и майка на неговите синове Егон, Емонд и Дерон и на дъщеря му Хелена, умряла в същата нощ като лорд Уестърлинг, след като изповядала греховете си на своята септа. Надживяла всички свои деца и прекарала последната година от живота си затворена в покоите си, без друга компания освен септата ѝ, слугинчетата, които ѝ носели храна, и стражите пред вратата ѝ. Давали ѝ книги, игли и конци, но стражите ѝ казвали, че Алисент прекарвала повече време в плач, отколкото в четене или шиене. Един ден разкъсала всичките си дрехи на дрипи. Към края на годината започнала да си говори сама и развила дълбока ненавист към зеления цвят.
През последните дни умът на Вдовстващата кралица като че ли малко се прояснил.
— Искам отново да видя синовете си — казала тя на септата си, — и Хелена, сладкото ми момиченце, о… и крал Джеерис. Ще му чета, както правех, когато бях малка. Той казваше, че имам прелестен глас. — (Странно, в сетните си часове кралица Алисент често говорела за Стария крал, но никога за своя съпруг крал Визерис.)
Странника дошъл за нея в една дъждовна нощ, в часа на вълка.
Всички тези смърти били записани изрядно от септон Юстас, който се старае да ни предаде вдъхновяващите сетни слова на всеки велик лорд и благородна лейди. Гъбата също назовава мъртвите, но отделя повече време на глупостите на живите, като онзи грозничък скуайър, който склонил една хубавичка камериерка да му отдаде девствеността си, като ѝ казал, че имал зачервяването и „до четири дни ще съм умрял, а не бих искал да умра, без изобщо да съм познал любовта“. Хитрината се оказала толкова успешна, че той прибягнал към нея с шест други момичета… но след като така и не умрял, те започнали да говорят и схемата му се разкрила. Гъбата приписва собственото си оцеляване на пиенето. „Ако пиех достатъчно вино, прецених, че бих могъл изобщо да не узная, че съм болен, а всеки глупак знае, че нещата, които не знаеш, никога няма да ти навредят.“
През онези мрачни дни се изявили за кратко двама невероятни герои. Единият бил Орвил, чиито тъмничари го освободили от килията, след като много други майстери паднали от треската. Старостта, страхът и дългият затвор го превърнали в празна черупка на онова, което бил някога, а неговите лекове и отвари не се оказали по-ефикасни от тези на други майстери, но при все това Орвил се трудил неуморно да спаси които можел и да облекчи кончината на онези, които не можел.