Тиланд Ланистър, сляп и сакат, винаги се отнасял към краля с почитание, говорел му кротко, стремял се да насочва, вместо да заповядва. Ънуин Пийки се оказал по-строга Ръка; безцеремонен и твърд, той не проявявал голямо търпение към младия монарх, отнасял се с него „по-скоро като с едно намусено момче, отколкото като с крал“, по думите на Гъбата, и не полагал никакво усилие да въвлича Негова милост в ежедневното управление на кралството му. Когато Егон III се отдръпвал в мълчание, самота и мрачна пасивност, Ръката му с удоволствие го пренебрегвал, освен по определени официални поводи, когато присъствието му било необходимо. Правилно или погрешно, сир Тиланд Ланистър бил възприет като слаба и неефикасна Ръка, но също така някак си зловещ, коварен и дори чудовищен. Лорд Ънуин Пийки дошъл на поста решен да демонстрира силата и правотата си.
— Тази Ръка не е сляпа, нито забулена, нито саката — заявил той пред краля и двора. — Тази Ръка все още може да борави с меч.
И като казал това, извадил дългия си меч от ножницата и го вдигнал високо, за да могат всички да го видят. Из залата се разнесъл шепот. Мечът, който негово благородие държал, не бил обикновен, а изкован от валирианска стомана: Създателя на сираци, за последен път видян в ръцете на Джон Рокстън Дръзкия, докато посичал с него хората на Хю Чука Коравия в един двор в Тъмбълтън.
Празничният ден на Нашия отец Горе е изключително благоприятен ден за отсъждания, поучават ни септоните. През 133 г. СЗ новата Ръка постановил, че това трябва да е ден, когато осъдените преди трябва най-сетне да бъдат наказани за престъпленията си. Градските затвори били пълни до пръсване и дори дълбоките тъмници под Червената цитадела били почти пълни. Лорд Ънуин ги опразнил. Затворниците били подкарани или домъкнати на площада пред портите на Червената цитадела, където хиляди граждани на Кралски чертог се събрали да видят как им се въздава дължимото. Пред погледите на навъсения млад крал и неговата строга Ръка горе на бойниците Кралското правосъдие се захванал за работа. Тъй като работата била твърде много само за един меч, на Тесарио Палеца и неговите Пръсти било възложено да му помагат. „Щеше да стане много по-бързо, ако Ръката беше пратил до Улицата на мухите да доведат касапи — отбелязва Гъбата, — защото се залавяха с касапска работа, сеч и кълцане.“
На четирийсет крадци им отрязали ръцете. Осем изнасилвачи били скопени, след това ги подкарали голи до реката с гениталиите им увесени на шиите, за да ги качат на борда на кораби за Вала. На един заподозрян Беден брат, който проповядвал, че Седемте са пратили Зимната треска да накажат дома Таргариен за кръвосмешение, му отрязали езика. Две заразени със сифилис курви били обезобразени по неописуеми начини за това, че предали сифилиса на десетки мъже. На шестима слуги, признати за виновни, че са крали от господарите си, им отрязали носовете; на седмия, който изровил дупка в стена, за да занича по дъщерите на господаря си, докато са голи, му извадили наглото око.
След това дошъл ред на убийците. Седмина били изведени напред, единият ханджия, който убивал някои от гостите си (онези, които преценял, че няма да липсват на никого) и крадял ценностите им от времето на Стария крал. Докато другите убийци били обесени веднага, неговите ръце ги отсекли и изгорили пред очите му, после бил провесен на клуп и разпран, докато се задушавал.
Последни дошли тримата най-именити затворници, за които чакала тълпата: поредният Прероден Пастир, капитанът на пентошки търговски кораб, който бил обвинен и признат за виновен за пренасянето на Зимната треска от Систъртън в Кралски чертог, и бившият Велик майстер Орвил, осъден като изменник и дезертьор от Нощния страж. Кралското правосъдие отсякъл главите на пентошеца и на лъжливия Пастир с брадвата, но Великият майстер Орвил бил удостоен с честта да умре от меча предвид старостта му, знатното потекло и дълга служба.
„Когато Празникът на Нашия отец свърши и тълпата пред портите се разпръсна, Ръката на краля беше напълно удовлетворен — написал септон Юстас, който щял да замине за Каменна септа на другия ден. — Де да можех да напиша, че простолюдието се върна по домовете и колибите си за пост и молитва, и да се моли за милост заради греховете си, но това би било далече от истината. Възбудени от кръвта, наместо това те подириха свърталища на грях и градските пивници, винарни и бардаци бяха пълни до пръсване, защото такава е порочността човешка.“ Гъбата казва същото, макар и по свой начин. „Винаги когато видя да убиват човек обичам да имам чаша вино и жена след това, за да си напомня, че все още съм жив.“