Мириел Пийки пристигнала в Кралски чертог почти един лунен кръг преди бала и баща ѝ се погрижил да прекарва част от всеки ден в компанията на краля. С кафява коса и очи, с широко луничаво лице и криви зъби, което я карало да бъде пестелива с усмивките, лейди Репи била на четиринайсет, с година по-голяма от Егон. „Не беше голяма красавица — казва Гъбата, — но беше свежа, хубавичка и приятна и Негова милост като че ли не изпитваше отвращение от нея.“ През двете седмици до Девичия ден, съобщава ни джуджето, лорд Ънуин уредил Мириел да сподели десетина вечери с краля. Гъбата, когото викали да ги забавлява през онези дълги тягостни вечери, ни казва, че крал Егон не говорел много, докато се хранели, но „като че ли се чувстваше по-удобно с лейди Репи, отколкото е бил някога с кралица Джеера. Което ще рече, ни най-малко удобно, но като че ли не намираше присъствието ѝ за неприятно. Три дни преди бала той ѝ даде една от куклите на малката кралица. «Ето — каза и я тикна в ръцете ѝ. — Можеш да я вземеш.» Не точно думите, които невинните млади девици мечтаят да чуят може би, но Мириел прие подаръка като знак на обич, а баща ѝ беше изключително доволен“.
Лейди Мириел носела куклата със себе си, когато се появила на бала, сгушена в прегръдката ѝ като бебе. Не била първата представена (тази чест се паднала на дъщерята на принца на Пентос), нито последната (Хенриета Удхъл, дъщеря на оземлен рицар от Папс). Баща ѝ се погрижил тя да дойде пред краля към края на първия час, достатъчно назад, за да не го обвинят, че ѝ е дал предимство, но и достатъчно напред, за да е крал Егон все още прилично свеж. Когато Негова милост поздравил лейди Мириел по име и казал не само: „Хубаво е, че дойдохте, милейди“, но също така: „Радвам се, че харесвате куклата“, баща ѝ със сигурност се обнадеждил, повярвал, че грижливото му планиране е родило плод.
Но всичко това щяло да бъде провалено за миг от сестрите на краля, същите близначки, чието наследяване Ънуин Пийки бил толкова решен да предотврати. Останали по-малко от десетина девици и напорът оредял значително, когато внезапно изсвирване на тромпет възвестило пристигането на Бела Веларион и Рена Корбрей. Вратите на тронната зала се разтворили широко и дъщерите на принц Демън влезли с полъх зимен вятър. Лейди Бела била издута с дете, лейди Рена — слаба и изпита от помятането, но рядко двете изглеждали толкова като една. Двете били облечени в рокли от меко черно кадифе с рубини на шиите им, и триглавия дракон на дома Таргариен на наметалата им.
Яхнали два въгленочерни кавалерийски коня, близначките преминали по дължината на залата рамо до рамо. Когато сир Марстън Води от Кралската гвардия преградил пътя им и настоял да слязат, лейди Бела го пернала през лицето с камшика за езда.
— Негова милост брат ми може да ми заповядва. Ти не можеш.
Дръпнали юздите в подножието на Железния трон. Лорд Ънуин се втурнал напред и настоял да му обяснят какво означава това. Близначките не му обърнали повече внимание, отколкото на някой слуга.
— Братко — казала лейди Рена на Егон, — ако благоволиш, довели сме новата ти кралица.
Лорд съпругът ѝ, сир Корвин Корбрей, извел момичето напред. Залата ахнала.
— Лейди Денера от дома Веларион — прогърмял херолдът, малко дрезгаво, — дъщеря на покойния и непрежалим Дерон от същия дом и неговата лейди съпруга Хейзъл от дома Харти, също покойна, храненичка на лейди Бела от дома Таргариен и Алин Дъбовия юмрук от дома Веларион, лорд-адмирал, господар на Дрифтмарк и лорд на Приливите.
Денера Веларион била сираче. Майка ѝ била отнесена от Зимната треска; баща ѝ загинал в Каменните стъпала, когато неговият „Вярно сърце“ потънал. Неговият баща бил онзи сир Вемонд, обезглавен от кралица Ренира, но Дерон се помирил с лорд Алин и умрял сражавайки се на негова страна. Когато застанала пред краля в онзи Девичи ден, облечена в бяла коприна, мирска дантела и перли, с дългата ѝ коса блеснала на светлината на факлите и страните ѝ, зачервени от възбуда, Денера била едва на шест години, но толкова красива, че отнемала дъха. Кръвта на Стара Валирия течала силна в нея, както често се вижда у синове и дъщери на морския бряг; косата ѝ била сребро, прошарено със злато, очите ѝ — сини като лятно море, кожата ѝ гладка и светла като зимен сняг. „Тя искреше — казва Гъбата, — а когато се усмихна, певците в галерията се възрадваха, защото разбраха, че най-сетне се появи девица достойна за песен.“ Усмивката на Денера преобразила лицето ѝ, съгласни били всички; било мило и дръзко, и дяволито, всичко едновременно. Онези, които я видели, не можело да не помислят: „Ето едно умно, сладко, щастливо момиченце, съвършената противоотрова за меланхолията на младия крал“.