— Да, ще го направя — заявил лорд Торен, — но ще ми трябва човек, който добре се оправя с парите, като ще си имам работа с тези лисенски крадци и проклетата им банка.
Тогава станал Дъбов юмрук и предложил името на Айзембард Арин, Позлатения сокол на Долината. За да смирят лорд Пийки и неговите поддръжници, Джедмънд Пийки Голямата брадва бил назначен за лорд-адмирал и управител на корабите (казват, че Дъбов юмрук бил по-скоро озадачен, отколкото ядосан, и заявил, че изборът е добър, тъй като „Сир Джедмънд обича да плаща за кораби, а аз обичам да ги карам“). Сир Райнард Ръскин станал лорд-командир на Кралската гвардия, докато сир Ейдриан Торн бил избран да командва златните плащове. Бивш капитан на Лъвската порта, Торн бил единственият от седемте капитани на Лукас Лейгуд, необвинен в съучастие в заговора.
И тъй приключило. Оставало само Егон III да сложи печата си, което той направил без колебание, преди да се оттегли отново в самотното великолепие на покоите си.
Новата му Ръка веднага се заел с делата на владението. Първата му задача била ужасна: да съди на процесите на обвинените в отравянето на Гемон Светлокосия и участие в заговор срещу краля. Не по-малко от четирийсет и двама били обвинени, защото издадените от лорд Грейсфорд на свой ред назовали други, след като ги разпитали сурово. Тринайсет от тях вече били признали до някаква степен съучастието си, защото кралските инквизитори били много убедителни. Петима продължавали да пледират невинност, заявявайки, че искрено вярвали, че измяната е на лорд Роуан, и се включили в заговора, за да спасят Негова милост от лисенците, канещи се да го убият.
Процесите продължили трийсет и три дни. Принц Визерис присъствал през цялото време, често пъти придружен от съпругата си лейди Лара, чийто корем бил издут с второто им дете, и техния син Егон с неговата дойка. Крал Егон дошъл само три пъти, в дните, когато била произнесена присъдата над Гарет Лонг, Джордж Грейсфорд и септон Бернард; никакъв интерес не проявил за останалите и изобщо не попитал за съдбата им. Кралица Денера изобщо не присъствала.
Сир Гарет и лорд Грейсфорд били осъдени на смърт, но вместо това те избрали да облекат черното. Лорд Мандърли отсъдил да бъдат качени на борда на следващия кораб за Бял пристан, откъдето можело да ги вземат за Вала. Върховният септон писал да помоли за снизхождение за септон Бернард, „та да може да изкупи греховете си посредством молитва, размишление и добри дела“, тъй че Мандърли му спестил брадвата на палача. Наместо това Бернард бил скопен и осъден да върви бос от Кралски чертог до Староград, с мъжеството му увесено на шията му. „Ако оцелее, Негова висша святост може да го използва както благоволи“, постановил Ръката. (Бернард оживял и прекарал остатъка от живота си като писар, преписвал свещени книги в Звездната септа под обет за мълчание.)
Златните плащове, които били обвинени и задържани (неколцина избягали), избрали като сир Гарет и лорд Грейсфорд да облекат черното наместо да загубят главите си. Същият избор бил направен от оцелелите Пръсти… но сир Виктор Ризли, бившето Кралско правосъдие, държал на правото си като помазан рицар за съд чрез битка, „за да мога да докажа невинността си, като заложа тялото си, пред взора на богове и хора“. Сир Гарет Лонг, първи и най-важен от тези, които посочили Ризли като участник в заговора, бил надлежно върнат в съда да се изправи срещу него.
— Ти винаги беше проклет глупак — казал сир Гарет, когато му връчили дългия меч. Бившият учител по оръжия бързо се справил с бившия палач, след което се обърнал с усмивка към осъдените в дъното на тронната зала и попитал: — Още някой?
Най-притеснителните дела били на трите обвинени жени, всички — знатни дами и придружителки на кралицата. Лусинда Пенроуз (същата, която била нападната по време на лов преди Бала на Девичия ден) признала, че искала Денера да умре, с думите:
— Ако носът ми не беше отрязан, тя щеше да слугува на мен, не аз да слугувам на нея. Никой мъж няма да ме вземе сега, заради нея.
Касандра Баратеон често деляла ложето със сир Мервин Цветя, а понякога, по негово настояване — с Тесарио Тигъра, „но само когато той ми го поискаше“. Когато Вилам Стакспиър подхвърлил, че може би тя била част от наградата, обещана на волантинеца, лейди Касандра се разплакала.