Денят не бил знаменателен, съобщава ни Великият майстер Бенифер. Небето било сиво и половината сутрин валял постоянен дъжд. Бенифер и останалите от съвета чакали идването на краля във вътрешния двор на Червената цитадела, загърнати в наметала и с вдигнати качулки срещу дъжда. Из замъка рицари, скуайъри, коняри и перачки, и десетки други служители ходели по ежедневните си работи, като се спирали от време на време да погледнат към небето. А когато най-сетне се чул плясъкът на криле и един пазач на западната стена зърнал в далечината бронзовите люспи на Вермитор, последвал възторжен вик, който се усилвал и усилвал, затъркалял се извън стените на Червената цитадела, надолу по Високия хълм на Егон, през града и из цялата околност.
Джеерис не кацнал веднага. Два пъти завил над града, всеки път по-ниско отпреди, давайки възможност на всеки мъж, момче и босонога слугиня в Кралски чертог да махне с ръка и да извика с възхита. Чак тогава спуснал Вермитор в двора пред Твърдината на Мегор, където чакали лордовете.
„Беше се променил, откакто го видях за последен път — записва Бенифер. — Младока, отлетял към Драконов камък, го нямаше, а на негово място имаше пораснал мъж. Беше с над педя по-висок отпреди и гърдите и мишците му бяха заякнали. Косата му падаше свободно по раменете и фин златист мъх покриваше страните и брадичката му там, където преди беше гладко. Пренебрегнал всякакви кралски одежди, носеше кожи с петна сол по тях, облекло удобно за лов или езда, само с един кожен жакет с метални шипове, който да го предпазва. Но на оръжейния си колан носеше Блекфайър — меча на дядо му, меча на крале. Дори и прибрано в ножницата, оръжието не можеше да се сбърка с никое друго. Тръпка на страх ме прониза, когато видях онзи меч. «Има ли предупреждение тук?», зачудих се, щом драконът кацна на земята и между зъбите му блъвна дим. Бях избягал до Пентос, когато Мегор умря, уплашен каква ли съдба ме очаква при неговите наследници, и за миг стоях там в мокрото и се чудех дали не съм бил глупак да се върна.“
Младият крал — вече не момче — скоро разсеял страха на своя Велик майстер. След като се хлъзнал изящно от гърба на Вермитор, той се усмихнал. „Беше все едно слънцето е пробило през облаците“, съобщава лорд Тъли. Лордовете се поклонили пред него, неколцина се смъкнали на колене. Из целия град закънтели празнично камбани. Джеерис смъкнал ръкавиците си, пъхнал ги зад колана си и казал:
— Милорди. Имаме работа да вършим.
Едно светило не присъствало в двора, за да поздрави краля: майка му, кралица Алиса. На Джеерис се паднало да я подири в Твърдината на Мегор, където се била уединила. Какво са си казали майка и син, когато се озовали лице в лице за първи път след противопоставянето на Драконов камък, никой не може да каже, но ни се съобщава, че лицето на кралицата било червено и подпухнало, когато се появила скоро след това под ръка с краля. Вдовстващата кралица, вече не регент, присъствала на пира за добре дошъл същата вечер, и на многобройни други дворцови функции в дните след това, но никога на заседанията на съвета. „Нейна милост продължи да изпълнява своя дълг към владението и своя син — написал Великият майстер Бенифер, — но нямаше радост у нея.“
Младият крал започнал владичеството си, като преустроил съвета, задържал някои и заменил други, оказали се неподходящи за задачите им. Утвърдил назначаването от майка му на лорд Демън Веларион като Ръка на краля и задържал лорд Корбрей като Командир на Градската стража. На лорд Тъли била изказана благодарност за службата му, той се събрал със съпругата си, лейди Лусинда, и се върнали в дома си в Речен пад. За негов заместник като управител на законите Джеерис назначил Албин Масей, лорд на Стоунденс, който бил един от първите, потърсили го на Драконов камък. Масей изковавал майстерска верига в Цитаделата едва преди три години, когато треска отнела живота на двамата му по-големи братя и на лорд баща му. Изкривен гръбнак го осъдил да ходи накуцвайки, но е прочут с думите си „Не куцам, когато чета, нито когато пиша“. За лорд-адмирал и управител на корабите Негова милост се обърнал към Манфрид Редвин, лорд на Арбор, който дошъл в кралския двор с младите си синове Робърт, Рикард и Риам, и тримата скуайъри. Това белязало първия път, когато адмиралтейството преминало под управлението на човек не от дома Веларион.