Някои хора днес често говорят за „Законите на кралица Алисан“, но това название е неправилно и неточно. Нейна милост не е имала власт да налага закони, да издава декрети, да прави прокламации или да издава присъди. Грешка е да говорим за нея както бихме говорили за кралиците на Завоевателя Ренис и Висения. Младата кралица обаче упражнявала огромно влияние върху крал Джеерис и когато говорела, той слушал… както направил след завръщането им от Долината на Арин.
Това, което осъзнала Алисан на женските дворцови заседания, било тежкото положение на вдовиците в Седемте кралства. Особено в мирно време не било необичайно мъж да надживее съпругата от младостта си, защото младите мъже най-често гинат на бойното поле, а младите жени на родилното ложе. Било то от знатно потекло или простосмъртни, мъжете, останали опечалени по този начин, след това често си взимали втори жени, чието присъствие в домакинството се посрещало с негодувание от децата на първата съпруга. Там, където не съществували връзки на обич, при смъртта на съпруга наследниците можели и прогонвали вдовицата от дома, докарвайки я до крайна бедност; в случая с лордове наследниците можели просто да лишат вдовицата от всякакви привилегии, доходи и слуги и да я сведат до положението на не повече от храненица.
За да поправи тези злини, през 52 г. СЗ крал Джеерис оповестил Закона за вдовицата, който утвърждавал правото на най-големия син (или най-голямата дъщеря, където нямало син) да наследи, но изисквал въпросните наследници да поддържат вдовиците в същото състояние, на което са се радвали преди смъртта на съпруга им. Вдовица на лорд, било то втора, трета или по-късна съпруга, не можело повече да бъде прогонвана от замъка, нито лишавана от слуги, облекло и приход. Същият закон обаче също тъй забранявал на мъжете да лишават от наследство децата си от първа съпруга, за да подарят по-късно техните земи, седалище или собственост на по-късна съпруга или на нейните деца.
Строителството било другата грижа на краля през тази година. Продължила работата на Драконовата яма и Джеерис често посещавал обекта, за да види напредъка със собствените си очи. Докато яздел от Високия хълм на Егон към Хълма на Ренис обаче Негова милост забелязал крайно жалкото състояние на града си. Кралски чертог се разраснал твърде бързо, с жилища, дюкяни и бордеи, изникващи като гъби след обилен дъжд. Улиците били тесни, тъмни и мръсни, сградите били толкова близо една до друга, че мъжете можели да прескачат от един прозорец на друг. Сокаците се извивали като пияни змии. Кал, тор и пикня имало навсякъде.
— Де да можех да опразня града, да го съборя и да построя всичко наново — казал кралят на съвета си. След като нямал толкова сила, нито парите, нужни за такова внушително начинание, Джеерис направил каквото могъл. Улиците били разширени, изправени и покрити с калдъръм, където било възможно. Най-окаяните колиби и бордеи били съборени. Отрязан бил голям централен площад и засаден с дървета, с пазари и колонади под тях. От този център плъзнали дълги широки улици, прави като копия: Кралският път, Пътят на боговете, Улицата на Сестрите, път Черна вода (или Калния път, както скоро щяло да го нарече простолюдието). Нищо от това не можело да бъде постигнато за една нощ; работата щяла да продължи години, дори десетилетия, но започнала през 52 г. СЗ по заповед на краля.
Цената за преустройството на града не била несъществена и още повече напрегнала хазната на Короната. Тези трудности се обострили от нарастващата непопулярност на Лорда на въздуха Рего Драз. Много скоро пентошкият управител на хазната станал толкова омразен, колкото и предшественикът му, макар и по различни причини. За него говорели, че е корумпиран, че взимал от златото на краля, за да тъпче собствената си кесия, обвинение, към което лорд Рего се отнесъл с насмешка:
— Защо трябва да крада от краля? Аз съм дваж по-богат от него.
Говорели, че е безбожен, защото не почитал Седемте. Много странни божества били почитани в Пентос, но за Драз се знаело, че държал само едно, малък домашен идол, наподобяващ бременна жена, с издути гърди и глава на прилеп. „Тя е единственото божество, което ми трябва“, само това казвал по въпроса. Говорели за него, че е мелез, твърдение, което не можел да отрече, защото всички пентоши са отчасти андали и отчасти валириани, смесени с породата на роби и по-стари народи, отдавна забравени. Най-вече го мразели заради богатството му, което той не си правел труда да крие, дори се перчел с копринените си халати, рубинените си пръстени и позлатения си паланкин.