— Точно така, поне пет пъти.
— Много съжалявам. — Той замълча и се постара да се концентрира. — Ето, вече го запомних.
Преди този негов навик много я забавляваше, но сега само я раздразни още повече. Всеки път щом ездачите се опитваха да мислят за повече от едно нещо, скродерът не можеше да смогне с краткотрайната памет. Синя раковина редовно зацикляше на някое действие и го повтаряше до безкрай, неспособен да запомни, че вече го е правил.
Фам се ухили хладнокръвно. Изглеждаше много по-спокоен от Равна.
— Не разбирам защо вие, ездачите, сте се сраснали с това допотопно нещо.
— Кое?
— Прочетох, че сте посадени в тия скродери още преди да възникне Мрежата. Защо в такъв случай още не сте подобрили дизайна им, не сте се освободили от смешните колела и не сте усъвършенствали паметта си? Обзалагам се, че дори обикновен военен програмист от Изостаналата зона като мен би могъл да измисли по-добър вариант на това, което яздиш.
— Традиция! — издекламира Синя раковина. — Ние сме благодарни и задължени на Онова, което ни е дарило с колела и памет.
— А-ха!
Равна едва не се разсмя. Достатъчно добре познаваше Фам, за да се досети какво мисли в момента — че ездачите би трябвало да се въоръжат с нещо по-добро, ако искат да стигнат Трансцендентното. Тези тежки и непохватни колички приличаха по-скоро на доброволно приети окови.
— Наистина е въпрос на традиция. Мнозина, които някога са били ездачи, вече са се променили — дори Трансцендентното. Но ние все още устояваме. — Зелено стебло замълча за миг. Когато отново проговори, изглеждаше дори по-срамежлива от обичайното. — Чували ли сте Мита за ездача?
— Не — отговори Равна, развълнувана против волята си. Някога тя сигурно щеше да опознае приятелите си ездачи също като своите близки от човешката раса. Но засега те все още бяха способни да й поднасят изненади.
— Малцина го знаят. Не защото е тайна, а защото не му придаваме кой знае какво значение. Той се разпространява като религия, но няма много последователи. Преди четири-пет милиарда години някой построил първия скродер и направил първия Ездач съзнателно същество. Този факт е абсолютно потвърден. Митът се опитал да подкопае вярата в нашия Създател и да разруши неговите творения… Тази катастрофа била наистина унищожителна. Дори днес не можем да повярваме, че е дело на Разума.
— И така, доколкото позволява здравия разум, ние ездачите сме вярващи. Всички чакаме деня, когато Нещото, което ни е създало, ще се върне обратно при нас. Скродерът и нашето взаимодействие с него вече са се превърнали в неприкосновена традиция. Спазването й укрепва нашата вяра и търпението да дочакаме Пришествието.
— Точно така — намеси се Синя раковина. — Скродерите са направени много изкусно и с тях се работи съвсем лесно. — Той се дотъркаля до средата на тавана. — Традиционният скродер изисква строга дисциплина и пълна концентрация върху онова, което е най-съществено. Но в момента аз се опитвам да се тревожа за няколко неща едновременно… — После Синя раковина внезапно промени темата. — Два от двигателите ни изобщо не могат да бъдат възстановени след повредите при напускането на Рилай. Други три работят все по-зле и по-зле. Мислехме, че бавното ни придвижване се дължи на бурята, но след като внимателно проучих двигателите се оказа, че предупрежденията на диагностициращите уреди не са били напразна тревога.
— … И нещата се влошават все повече?
— За съжаление е точно така. — Синя раковина събра в китка всичките си клонки. — Милейди Равна, все още не можем да бъдем напълно сигурни как ще се развият нещата. Може пък и да не се влошат… Вие знаете, че „Единак II“ не беше съвсем готов за тръгване. Оставаха му последните изпитания и окончателната проверка на уредите. Ето това ме тревожи повече от всичко останало. Не знаем какви вируси и непредвидени пречки ще изскочат, когато стигнем Дъното и нашите автоматични системи престанат да работят. Затова би трябвало много внимателно да следим двигателите и… да се надяваме.
Този кошмар преследваше всички пътешественици и най-вече онези, които попаднеха в Дъното на Отвъдното. След изключването на ултрасветлинната скорост нямаше да изминават една светлинна година за броени минути, а най-вероятно за години. Дори ако корабът развиваше максималната за този район скорост, а те потънеха в летаргичен сън, Джефри Олсъндот щеше да е мъртъв от хиляди години, когато стигнеха крайната цел. Тогава тайната в кораба на неговите родители сигурно щеше отдавна да лежи на някое средновековно бунище.