— Хммм. Хм. Хм. Господин Риндел изглежда изключително зает. — И той посочи с няколко от клонките си към закотвените кораби пред тях.
— Може пък да държи склад за старо желязо — ехидно процеди Фам.
Синя раковина и Зелено стебло се спуснаха към преходната камера, за да се подготвят за първото си излизане. Ездачите бяха заедно вече двеста години, а Синя раковина имаше опит като търговец още отпреди. Въпреки това двамата се счепкаха чия стратегия ще е най-подходяща при общуването с този Свети Риндел.
— Разбира се, че Мирна почивка е сравнително обичайно място, скъпи Синя раковина; щях да го знам дори никога да не бях се качвала на скродер. Само че нашата задача тук е по-различна от всичко, което сме вършили досега.
Синя раковина измърмори нещо неразбираемо и пъхна още един пакет за размяна под покривалото на скродера си.
Всеки път използваха една и съща процедура при навлизане в непозната пръстенова система и досега не бяха сгрешили. Най-накрая той проговори:
— Права си, че има разлика. Разполагаме с твърде малко стока, която бихме могли да предложим в замяна на поправката, а и нямаме установени отпреди търговски контакти. Ако не се доверим на опита си като търговци и не разчитаме на здравия си разум, нищо няма да получим.
Той провери изправността на всички сензори, пръснати по скродера, а после се обърна към хората от неговия екипаж:
— Искате ли да променя мястото на някои от камерите? Всички ли показват ясен образ?
Свети Риндел беше постъпил като истински джентълмен, предоставяйки им незабавно честоти за връзка помежду си. Или пък просто беше предпазлив с непознатите.
Гласът на Фам Нувен долетя в отговор.
— Не, всичко работи нормално. Вие чувате ли ме? — Те чуваха гласа му чрез микрофоните, монтирани в техните скродери. Честотите, на които говореха, бяха кодирани.
— Да.
Ездачите минаха през външния отвор на „Единак II“ и навлязоха в територията на Свети Риндел.
Сводовете над ездачите бяха прозрачни и пропускаха светлината отвън. Двамата вървяха покрай дълги редици с прозорци, които се смаляваха в далечината. Разглеждаха внимателно клиентите на Свети Риндел по доковете и пухкавата повърхност на пръстена зад тях. Слънцето беше потъмняло, но около него имаше ярка дъга — суперкороната. Без съмнение бяха енергийните сателити; пръстеновидните системи трудно могат да използват директната топлина на звездата в системата. Ездачите спряха внезапно, стъписани от появилото се насреща им море, което беше по-голямо от което и да е друго, видяно при предишните им пътешествия. Светлината, която пронизваше плитките крайбрежни води, може би беше от залеза. Блещукането на хилядите капчици вода, които бяха съвсем наблизо, им се видя като царско угощение след дълъг пост.
Голямото пространство, което се ширна пред тях, беше претъпкано. Съществата в него имаха добре изразени тела, макар Зелено стебло да не можа да различи от първи поглед принадлежността на нито едно от тях. Най-многобройни бяха онези с крака като бивници, които и управляваха Свети Риндел. Само след миг един от тях се отдели от стената близо до „Единак II“. Той избръмча на някакъв език, който се оказа трисквелайн.
— За търговия, ние вървим насам.
Кокалените му крака се заподмятаха пъргаво по пътеката и го отнесоха до една открита кола. Ездачите се настаниха зад него и тримата се издигнаха във въздуха под купола. Синя раковина помаха към Зелено стебло:
— Пак старата история, а! Каква полза има от краката изобщо?!
Това беше стара шега на ездачите, но винаги ги разсмиваше. Независимо дали краката бяха два или четири, дали започваха от врата или пък от хрилете — всички ставаха да се върви с тях само по твърда земя. А в космоса губеха първоначалното си предназначение.
Колата се движеше приблизително със сто метра в секунда като леко се полюшваше, щом минаваха от един пръстен в друг. Докато пътуваха Синя раковина се опитваше да поддържа разговор с техния водач. Това беше една от радостите в живота на ездача.
— Къде отиваме? Какви са тези същества наоколо? Какво търсят в Свети Риндел? — и все от този дух; почти по човешки необременяващо бъбрене. Там, където му изневеряваше паметта, той се обръщаше за справка към скродера си.
Онзи с кокалените крака говореше само развален трисквелайн и по всичко личеше, че не е разбрал смисъла на някои от въпросите.