— Сър Фам, корабът ми каза, че сте ни отнели правата. Вярно ли е?
— Какво става, Фам?! — Равна се придържаше с единия крак към пода и го гледаше втренчено.
Фам остави без отговор и двата въпроса.
— Как е Зелено стебло?
Листата на Синя раковина провиснаха още повече.
— Жива е… Благодаря, сър Фам. Наистина се искат невероятни умения, за да се направи онова, което сторихте вие. Затова нямам право да ви моля за нищо повече.
„Какво съм направил?!“ Спомняше си само как стреля по Зелено стебло. Погледна към камерата. Тя се различаваше от онези, които бяха предназначени за лечението на хора. Беше почти пълна с вода, а около клонките на пациента бълбукаха мехурчета кислород. Така заспала (ако това изобщо можеше да се каже за нея), Зелено стебло изглеждаше още по-крехка отпреди. Клонките й се поклащаха безволево във водата. Някои изглеждаха накъсани, но тялото й сякаш беше незасегнато. Очите му се плъзнаха надолу по стеблото, където ездачът обикновено е свързан със скродера. Там обаче имаше само тръби и кабели на медицинската система. Фам внезапно си спомни как в края на престрелката улучи скродера на Зелено стебло. Но какво беше един ездач без скродер?! Той отклони очи от жалките останки в камерата.
— Отнех ви правото на управление, защото вече ви нямам доверие.
„Мой бивш приятелю, а сега оръдие на моя враг.“
Синя раковина не отговори. След миг мълчание Равна се обади:
— Фам, без помощта на Синя раковина никога нямаше да те измъкна от онова място. После пък бяхме приклещени от всички страни точно насред Мирна почивка. Тамошните обитатели до един копнееха да ни изпият кръвчицата — бяха разбрали, че сме човешки същества. Апрахантите се опитваха да разрушат пристанището и да се доберат до нас. Без Синя раковина никога нямаше да придумаме охраната да ни позволи превключване на ултрасветлинна скорост. Щяха да ни разкъсат на парчета в мига, в който напуснем планетата. Вече да сме мъртви, Фам.
— Не знаеш ли какво се случи долу?
Негодуванието по лицето на Равна се поразсея.
— Да, но и ти трябва да научиш повече за скродерите. Те все пак са механично приспособление и е много лесно кибернетиката да бъде откъсната от механичното им устройство. Онези ездачи са контролирали колелата и оръжието й.
Хм. Върху екрана зад Равна Фам виждаше Синя раковина да стои неподвижно, без да се опитва да подкрепи казаното дори с най-малко движение. Дали не злорадстваше?
— Това не обяснява защо Зелено стебло ни подмами в капан. — Той вдигна ръка. — Да, зная, била е принудена да го направи. Има само един проблем, Равна — тя изобщо не се поколеба да го стори! Напротив, беше толкова въодушевена и бъбрива! — Той пак погледна през рамото на жената пред себе си. — При това върху нея не беше оказан натиск, нали самият ти така ми каза, Синя раковина!
Последва дълго мълчание. Най-накрая ездачът проговори:
— Да, сър Фам.
Равна се извърна и застана по-назад, така че да вижда и двамата.
— Но това… това е абсурдно! Зелено стебло е с нас още от самото начало. Досега е имала хиляди възможности да разруши кораба или пък да ни издаде на преследвачите. Защо й е трябвало да рискува с тая глупава засада?!
— Да, защо не ни е предала по-рано… — Докато тя не зададе въпроса, Фам също си блъскаше главата над него. Бяха му известни фактите, но нямаше приемлива теория, която да се опира на тях. Сега обаче всичко си дойде на мястото — засадата, неговите кошмари в медицинската камера и дори парадоксите.
— Може да не е била предателка в началото. Ние наистина се измъкнахме от Рилай, без да ни преследват. Никой не подозираше дори за нашето съществуване, камо ли за истинската цел на пътуването ни. И със сигурност никой не е очаквал в Мирна почивка изведнъж да се появят човешки същества. — Той замълча, опитвайки се да сглоби мислено цялата картина. Засадата! — Засадата не беше съвсем глупава. Просто беше скалъпена набързо — враговете ни не са имали никаква предварителна информация. Оръжията им бяха напълно неподходящи и елементарни. Наречи това мое хрумване „проникновение“ ако щеш. Обзалагам се, че ако разгледаш по-внимателно останките от скродера на Зелено стебло, ще забележиш, че оръжието й беше примитивно като средновековна брадва. А единственият сензор при мината беше детектор за движение. Той се използва често в цивилния живот, но далеч не е последна дума на военната техника. По всичко личи, че въоръжението на враговете ни е било събрано набързо оттук-оттам. Тези същества изобщо не са очаквали, че ще се наложи да се бият. Напротив — противниците ни бяха страшно изненадани от нашата поява.