— Не бива. Това е (неразбираема дума, неразбираема дума) много опасно. Амди е (неразбираемо) малък. Освен това (неразбираемо) разполагаме с много малко време.
Фленсер се напрягаше да схване смисъла на казаното. Мътните да го вземат! Рано или късно щеше да им излезе през носа, че не залягаха по-упорито върху езика на двукраките.
Стийл слушаше внимателно човешкото същество, после въздъхна с подкупваща кротост.
— Но, моля ви, Амди, Джефри. Какъв е проблемът?
Неговият самнорск беше малко по-разбираем за Останките от Фленсер, отколкото речта на човешкото дете.
Амди се поколеба за миг.
— Джефри мисли, че пелерините с радиопредавателите са твърде големи за мен. Но вижте сам — не ми стоят толкова зле.
И Амди заподскача около един от черните квадрати, дърпайки нетърпеливо неговата мека като кадифе материя към пода. После го наметна върху гърба и раменете на най-едрата от своите части.
Сега радиостанцията доби наистина вид на широка наметка — шивачите на Стийл бяха пришили закопчалки на раменете и под корема. Въпреки това обаче покривалото беше огромно за малкото телце на Амди. Той стоеше вътре в него като в палатка.
— Виждате ли, виждате ли! — Малката му главичка се промуши навън и се обърна най-напред към Стийл, а после и към Тайратект, стараейки се да ги убеди в своята правота.
Джефри пак каза нещо. Глутницата на Амди заквича сърдито насреща му, после продължи по-разбираемо:
— Джефри постоянно се тревожи, но все пак някой трябва да изпробва радиостанциите за първи път. Има само един малък проблем със скоростта. Радиото е много по-бързо от звука. Затова Джефри се притеснява, че то може да обърка глутницата, която го използва. Но според мен това е глупаво. Нима е възможно да е по-бързо от няколко глави, събрани накуп, които мислят заедно!
Последното прозвуча като въпрос. Тайратект Фленсер се усмихна. Глутницата кутрета още не се беше научила да лъже, затова тя се досети, че Амди вече знае отговора на този въпрос. И той не е в подкрепа на неговата позиция.
В другия край на залата Стийл слушаше с високо вдигнати глави — самото въплъщение на благостта и търпимостта.
— Съжалявам, Амди, но наистина е много опасно ти да го изпробваш първи.
— Но аз съм смел и искам да помогна!
— Съжалявам. Едва след като се убедим, че е безопасно…
Амди издаде гневен писък, който беше много по-висок от обичайния вътрешен говор на глутниците и почти стигаше височината на мисленето. Той се струпа около Джефри, бутайки гневно краката му със задните си хълбоци.
— Отвратителен предател! — извика той и продължи да обижда на самнорск.
Трябваха му десетина минути, докато престане да се муси и цупи. Двамата с Джефри седяха на пода и джавкаха нещо на самнорск един срещу друг. Тайратект ги наблюдаваше, но не изпускаше от поглед и Стийл в другия край на залата. Ако иронията можеше да се чува, то в момента всички те бяха глухи за нея. През целия си живот Фленсер и Стийл бяха експериментирали върху други живи същества и опитите обикновено довеждаха до тяхната смърт. Сега обаче имаха доброволец, който направо молеше да бъде пожертван в името на експеримента… въпреки това неговото желание щеше да бъде отхвърлено. Дори Джефри да не се беше възпротивил, глутницата на Амди беше твърде ценна за тях, за да я пожертват толкова лесно. Нещо повече, Амди е осморка. Беше същинско чудо, че толкова многобройна глутница изобщо се държи нормално. Рисковете, които съпътстваха употребата на радиостанциите, щяха да са много по-големи за такъв като него.
Ето защо им оставаше да намерят по-подходяща жертва за този опит. Някой от многобройните клетници наоколо. Как ненавиждаше Фленсер и неговата премерена жестокост! Аз съм много по-лоша от Стийл. Аз създадох Стийл. Тя отново си припомни какво я терзаеше още от самото начало. Това се оказа един от лошите й дни, когато същността на Фленсер се надигаше от тайните кътчета на съзнанието й. Една достатъчно силна и волева душа би била способна да се откаже от долната си природа и да се превърне в съвсем нова личност… Докато накрая не стане отново самата себе си.
— Аз ще изпробвам радиото. — Тя сякаш изрече думите още преди да ги е помислила. Слаб и глупав самохвалко.
— Какво? — невярващо попита Стийл. Но казаното беше достатъчно ясно и той много добре разбра неговия смисъл.