Останките от Фленсер се усмихнаха хладно.
— Искам сама да се убедя какво може това радио. Позволи ми да опитам, драги Стийл.
Радиопредавателите бяха изнесени навън в двора. Невероятните лапи на Джефри му помогнаха да намъкне наметките и да ги нагласи, както трябва по телата си.
Преди двадесет години, когато Тайратект още беше млада новосформирана глутница, тя обичаше да си играе със своя родител, от когото се беше отделила, сред обраслите с остра трева дюни около езерото Китчери. По на юг се намираха Скалистите брегове. Там речните ръкави си бяха пробили път към голямата вода направо през камъка. Понякога Тайратект тръгваше нагоре срещу течението по речните ръкави, заобиколени от изгладени до блясък от водата скали. Налагаше си нещо като наказание — по този път имаше места, където камъкът притежаваше кристална твърдост и изобщо не поглъщаше звуците. От всички страни кънтеше ехо, което можеше да лиши от разум всеки преминаващ. Тя се чувстваше така, сякаш е заобиколена от свои двойници, а те самите също възпроизвеждаха копия. Всички разсъждаваха с нейните мисли, но не синхронно, а в канон.
Радиото на Амдиджефри беше почти като скалите на Китчери. Във всеки случай усещането бе достатъчно познато, че да оцелее в тези условия. Тайратект се съвзе и се видя, струпана на купчина. Трябваше да изминат няколко дълги секунди преди да успее да задейства радиото. Амди и Стийл я наблюдаваха през цялото време. Човешкото същество разтърсваше едно от телата й и говореше безспир. Тайратект близна лапата на момчето и после изправи на крака почти всичките си части. Чуваше само собствените си мисли, но те отекваха много по-бързо, отколкото ехото сред скалите.
Тайратект отново се повлече по корем. Няколко от нейните части започнаха да повръщат в прахта. Имаше чувството, че наоколо всичко искри — нестройно и объркано. „Но мисълта ти е още ясна! Вкопчи се в нея! Дръж се!“ Всичко беше въпрос на координация и синхрон. Тя си спомни, че Амдиджефри я беше предупредил колко бързо е радиото. По някакъв начин беше същото като крещящите скали при езерото.
Тайратект разтърси глави, опитвайки се да се съвземе от свръхестествените усещания.
— Дайте ми малко време — каза тя и гласът й прозвуча почти спокойно. Огледа се наоколо. Бавно. Ако се концентрираше и не правеше резки движения, би могла да мисли. Тя внезапно усети наметките с цялата им тежест — те плътно притискаха всичките й уши. Явно предназначението им е да я оглушат, да я изолират. Мислите й вече не бяха по-объркани, отколкото след някой от редовните кошмари нощем.
Тя бавно се изправи на крака и се поразходи в свободното пространство между Амди и Стийл.
— Чувате ли ме? — попита неуверено.
— Да — отвърна Стийл и нервно отскочи от нея.
Точно така. Наметките изолираха шума също като най-стабилната тапицерия. Всеки звук в честотите на мисленето щеше да бъде напълно погълнат. Но вътрешния говор на глутницата на самнорск се състоеше от нискочестотни звуци — те трудно биха могли да бъдат заглушени. Тя замръзна на място, задържайки дъха си. Можеше да чуе пеенето на птиците и как някъде в задния двор режеха дърва. А и Стийл беше едва на деветдесетина сантиметра от нея. В друг случай шумът от мислите му би я подлудил. Тя се напрегна да ги дочуе… В главата й звучаха само нейните собствени мисли и непрестанното жужене, което сякаш идваше от всички посоки.
— Значи ние се надяваме, че това нещо ще ни помогне да контролираме битката — учудено рече тя. После всичките й части се обърнаха и тръгнаха към Амди. Приближи се на шест метра, после между тях останаха само три. И въпреки това не дочуваше нито звук от неговите мисли. Очите на Амди се разширяваха все повече и повече. Кутретата обаче не помръднаха от мястото си — в един момент дори й се стори, че всичките осем части се наклониха още повече към нея.
— Ти си знаел за това отпреди, нали? — обърна се към него Тайратект.
— Надявах се, че ще е точно така! О, как се надявах! — Той пристъпи още по-близо. Помежду им останаха само сто и петдесет сантиметра. Миг по-късно осморката вече наблюдаваше нейните пет части само от една педя разстояние. Той протегна нослета и отърка муцуни о Тайратект. Шумът от мислите му долиташе приглушено през покривалата, все едно кутретата се намираха поне на петнайсет метра разстояние. Няколко мига се гледаха един друг, вцепенени от почуда. Муцуните им се опираха, а въпреки това те продължаваха да разсъждават съвсем нормално. Амди нададе тържествуващ вик и се втурна сред частите на Тайратект, препускайки назад-напред между краката й.