— Ваше величество! Моите разузнавачи претърсиха цялата долина чак до отсрещния склон. Не ни грози никаква опасност.
— Знам, че си способен да извършиш чудеса, но наистина ли мислиш, че северният склон е претърсен сантиметър по сантиметър? Та той се простира поне на пет километра разстояние, а аз още от моята младост си спомням, че освен това е издълбан от хиляди пещери. Но няма какво да ти обяснявам, аз съм ти предала всичко ценно от моя опит.
— Именно това го е спряло! — изхихика Перегрин.
— Хайде де, не можеш ли да превеждаш, без да коментираш казаното!
До този момент Джоана беше изучила сравнително добре езика на тялото и особеностите в интонацията на Остриетата. Понякога дори й се струваше, че улавя смисъла на звуците, които издаваха те.
— Добре, де, добре.
Кралицата вдигна малките си и приклекна. Тонът й стана помирителен.
— Ако времето не беше толкова ясно или пък имаше нощи, можеше и да опитаме, но сега… Спомняш ли си старата пътека? Тя е на петнайсетина километра оттук навътре в сушата. Сигурно вече е обрасла и непроходима, пък и да се връщаме назад…
Вендейшъс издаде гневен съскащ звук.
— Пак ти казвам, този път е напълно безопасен! По другата пътека ще загубим напразно няколко дни! А пристигнем ли със закъснение при фленсериерите, тогава излиза, че всичките ми усилия са отишли на вятъра! Трябва да минем оттук!
— Оппала! — Пилигрима не устоя на изкушението да реагира на казаното от двамата. — Старият Вендейшъс май доста се увлече.
Главите на кралицата рязко се извърнаха. Гласът на Перегрин продължи да я имитира.
— Разбирам твоята загриженост и безпокойство, глутница от моята глутница. Но ние ще минем там, където кажа аз! Ако това е твърде неприемливо за теб, аз с огромно съжаление ще приема твоята оставка.
— Но ти имаш нужда от мен!
— Да, но не толкова голяма.
Джоана внезапно осъзна, че походът можеше да приключи точно на това място, без да е произведен дори един изстрел. Закъде бяха без Вендейшъс?! Тя притаи дъх и се втренчи в двете глутници. Частите на Вендейшъс подтичваха в малки кръгове, като от време на време спираха, за да изгледат гневно кралицата. Най-накрая той преви всичките си вратове.
— Ъ-ъ-ъ, моите извинения, Ваше величество. Докато вие смятате това за необходимо, аз ще продължа да изпълнявам своите задължения.
Кралицата също се поотпусна и дори се протегна да погали кутретата си. Те й отвърнаха по същия начин, избухвайки в нечленоразделни викове и съскане.
— Извинен си. Имам нужда от твоето независимо становище, Вендейшъс. То винаги е било съвършено разумно.
Вендейшъс слабо се усмихна.
— Аз пък не мисля, че тая мижитурка изобщо притежава собствено мнение — прошепна Перегрин до ухото на Джоана.
Измина цяло денонощие преди да стигнат стария път. Както и се очакваше, пътеката беше обрасла с храсти и клони. Нещо по-лошо — на някои места дори нямаше следа от просека в гората. Сигурно дни наред щяха да си пробиват път през гъсталака, но дори кралицата да имаше някакви лоши предчувствия, тя не ги сподели с Джоана. Владетелката все пак беше на шестстотин години и често повтаряше, че на тази възраст всяко чуждо мнение се приема много трудно. Сега Джоана вече знаеше какво означава това.
На шестия ден, откакто бяха тръгнали по стария път и очакваха всеки миг да стигнат долината, се натъкнаха на вълците. Пилигрима ги наричаше така, но съществата, които Джоана видя, не приличаха на нито едно познато животно.
Тъкмо бяха изминали почти километър по сравнително открития и проходим път. Полъхът на вятъра се чувстваше дори между дърветата — сух и топъл, той духаше безспир към долината. И последните останки от сняг по земята се стопиха. Отвъд северния склон на долината се забелязваше мъглива пелена.
Джоана вървеше до каручката на кралицата. Пилигрима ситнеше на около десетина метра зад тях и от време на време казваше по някоя дума. През последните дни кралицата беше станала необичайно мълчалива. Изведнъж във въздуха се разнесе зов за тревога.
Само миг по-късно Вендейшъс се разкрещя на стотина метра пред тях. В пролуката между дърветата Джоана видя войниците, стигнали следващата извивка на пътя нагоре по възвишението. Те сваляха арбалетите от гърба си и стреляха срещу стръмнината над тях. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на дърветата и правеха светли петна върху земята. Но тези петна изведнъж се раздвижиха и се пръснаха наоколо, щом войниците тръгнаха към тях. Настана невъобразим хаос. В бъркотията Джоана забеляза непознати същества, съвсем различни от Остриетата! Дребни, оцветени в сиво или кафяво, те пробягваха безшумно из сенките и осветените места. Момичето видя, че се спускат от страната на хълма, противоположна на тази, по която стреляха войниците.