— Обърнете се! Обърнете се! — изкрещя Джоана, но гласът й се изгуби сред общия смут и бъркотия. Пък и да я чуеха, кой ли би разбрал думите й на самнорск?!
Всички части на кралицата бяха вперили поглед към мястото на битката. Една от тях захапа ръкава на момичето.
— Виждаш ли нещо горе? Покажи ми къде е то!
Джоана започна със заекване да й обяснява, но малко след това и Перегрин го забеляза. Неговите квичащи викове се разнесоха над шума от схватката. После той се затича обратно по пътеката към Скрупило, който се опитваше да откачи едно от оръдията от колата.
— Джоана, помогни ми!
Кралицата се поколеба за миг, но после кимна.
— Върви! Изглежда наистина сме в опасност. Помогни им за оръдието, Джоана.
Разстоянието до каручката с оръдието беше само петдесетина метра, но се налагаше да пълзи нагоре по стръмното. Момичето побягна с всички сили. Нещо тежко тупна на пътеката зад нея. Беше част от войник! Тя се сгърчи и запищя. Дузина космати топки се нахвърлиха върху тялото и кожата се превърна в кървави ивици. След миг друга част се отърколи покрай Джоана, после още една. Краката на момичето се подкосиха, но то продължи да тича напред.
Уиккукракрана беше скупчил глави само на няколко метра от Скрупило. Всички негови възрастни части бяха въоръжени — ками в зъбите и металните остриета върху предните лапи. Той махна на Джоана да отиде при него.
— Натъкнахме се на вълче гнездо. — Говореше мъчително и сливаше думите. — Сигурно се намира някъде наблизо между дърветата. Обикновено е масивно образувание от пръст, подобно на малка крепостна кула. Трябва да го убием. Можеш ли да го видиш къде е?
Той явно не можеше да го забележи, въпреки че се оглеждаше на всички страни. Джоана се извърна назад към хълма. Битката като че ли вече затихна и оттам се носеха само агонизиращите писъци на Остриетата. Момичето посочи в тази посока.
— Да нямаш предвид онова тъмно нещо там горе?
Пилигрима не отговори, но частите му трепнаха и замахаха безразборно с камите. Джоана отскочи пред святкащите им остриета. Той вече бе успял сам да се пореже на няколко места. Прозвуча зов за атака. Джоана погледна към пътеката. Вече цяла година наблюдаваше глутниците, но това, което виждаше в момента, беше някакво… безумие. Някои от войниците се бяха пръснали в несвяст на такова разстояние, на което частите им не можеха да мислят заедно. Други — като кралицата например — стояха свити на кълбо, притиснали хълбоци една в друга, а главите им почти не се забелязваха.
Джоана видя как иззад най-близкото възвишение приижда сива вълна. Вълците. Всяко едно от тези пухкави кълбета изглеждаше невинно и беззащитно. Но когато бяха заедно… Краката на Джоана сякаш се вкопаха в земята, докато наблюдаваше как те разкъсват гърлата на един от войниците.
Момичето се огледа наоколо. По всичко личеше, че е единствената, която все още може да разсъждава трезво. Но единствената полза от това бе, че ясно осъзнава приближаването на своята смърт.
Гнездото трябва да бъде убито.
Върху каручката с оръдието зад нея беше останала само една от частите на Скрупило — Белоглавия. Смахнат както обикновено, когато е сам, той беше нахлупил наушниците си и душеше нещо около дулото на оръдието. Убий гнездото! Може пък тази идея да не се окаже толкова смахната.
Джоана се метна върху каручката. Колата тръгна назад по стръмния склон и се блъсна в ствола на едно дърво, но момичето изобщо не обърна внимание на това. Побърза да вдигне нагоре тялото на оръдието, както беше видяла да правят по време на ученията. Белоглавия навря нос в торбата с барута, но не можа да се справи само с един чифт челюсти. Без останалите части от глутницата сякаш беше без ръце и разум. Той извърна глава към Джоана. Широко отворените му очи гледаха с безнадеждно отчаяние.
Тя сграбчи торбата от другата страна и двамата натъпкаха барута в гърлото на оръдието. Белоглавия отново се зарови из останалите муниции, търсейки гюле. Безспорно имаше повече разум от едно куче, при това беше трениран. Може би двамата заедно щяха да постигнат нещо.