Вълците вече бяха само на няколко метра по-надолу. Тя щеше да устои на един-двама, но те нападаха с десетки — нахвърляха се върху самотните части на глутниците и ги разкъсваха. Трима от Пилигрима бяха наобиколили Белязаното чело и малките, но защитата им приличаше по-скоро на безсмислена суетня. Те дори бяха захвърлили камите и остриетата за лапи.
Джоана и Белоглавия най-сетне успяха да приготвят оръдието за стрелба. Той отново се метна към задната му част и взе да се суети около фитила. С това вече можеше да се справи и сам, защото обикновено стрелците бяха от по една част.
— Чакай, идиот такъв! — изрита го Джоана. — Най-напред трябва да насочим оръдието към целта!
Белоглавия изглеждаше страшно обиден. Не му стана много ясно в какво точно го обвиняват. Той пусна края на фитила, но все още държеше огнивото за запалване. Прикри бледото пламъче и заобиколи отстрани, решен да се промъкне между краката на момичето. Тя отново го отблъсна и погледна към възвишението. Онова тъмно нещо там горе. Това трябваше да е гнездото. Тя наклони дулото на оръдието върху стойката и го насочи към върха. Увенчаната с наушници глава на Белоглавия се протегна напред и пламъкът близна фитила.
Взривът едва не изхвърли Джоана от каручката. За миг тя не усещаше нищо друго освен ужасна болка в ушите. Най-сетне успя да се закрепи седнала, кашляйки от дима. В главата й кънтеше непрекъснат звън като от хиляди камбани. Малката кола се люлееше цялата — едната й част висеше над пропастта. Белоглавия се кандилкаше около цевта на оръдието. Джоана го дръпна към себе си и го погали по главата. Той кървеше. А може би тя беше ранена. Поседя замаяна още няколко мига, притеснена от вида на кръвта, чудейки се как изобщо беше стигнала дотук.
Някъде отзад някой крещеше пронизително. Няма време, няма никакво време. Тя се насили да застане на колене и се огледа. Мислите й течаха мъчително бавно.
Някои от дърветата по хълма бяха станали на трески. Бледожълтата дървесина светлееше между листата. На мястото, където доскоро се издигаше гнездото, тя видя купчина прясно изровена пръст. Значи все пак бяха успели да „убият“ гнездото, но… битката продължаваше.
По пътеката все още имаше останали вълци, но сега те бяха тези, които се мятаха като обезумели на всички страни. Забеляза как някои изхвърчат през ръба на пропастта и се разбиват върху дърветата и скалите отдолу. Сега вече можеше да се каже, че Остриетата се сражават. Пилигрима отново беше захапал камите. Муцуните и остриетата върху лапите му бяха почервенели от кръвта на нападателите.
Нещо сиво и окървавено се преметна през ръба на каручката и тупна в краката на Джоана. „Вълкът“ не беше по-дълъг от двайсет сантиметра, а козината му имаше мръсен сиво-кафяв оттенък. Приличаше на невинно домашно животинче, но острите му като игли зъби изщракаха зловещо на сантиметри от глезена й. Джоана стовари с все сила едното от гюллетата върху него.
През следващите три дни дърворезбарите хвърлиха всички сили да съберат пръснатата си екипировка и самите себе си в едно. През това време Джоана научи доста неща за вълците. Изстрелът на оръдието, който произведоха двамата с Белоглавия, беше пресякъл тяхната атака отведнъж. Без съмнение разрушаването на гнездото беше запазило живота на много войници, а спаси и целия поход. Вълците живееха на рояци също като пчелите и съвсем слабо напомняха действията на глутниците. Остриетата използваха колективното мислене, за да достигнат по-висок интелект; Джоана обаче не беше виждала разумна глутница, която да наброява повече от шест члена. Гнездата на вълците изобщо не се стремяха към висок интелект. Кралицата твърдеше, че едно гнездо може да бъде обитавано от хиляди вълци. Това, на което се бяха натъкнали, бе едно от най-големите, които се срещаха из горите. Но тази огромна маса не можеше да притежава разум, равен на човешкия. В способността си да реагира на определена ситуация тази тълпа сигурно можеше едва да достигне равнището на един-единствен член от някоя глутница. От друга страна обаче можеше да бъде много гъвкава и приспособима. Вълците запазваха способността си да действат самостоятелно дори на голямо разстояние от общото цяло. На стотици метри от гнездото те все още продължаваха да реагират адекватно и да действат като придатъци на своите „царици“. Пилигрима знаеше много легенди за гнезда, които притежават интелигентност, почти равна на тази при глутниците. Някои горски обитатели дори сключваха споразумение с такива гнезда, за да ги пазят, а в замяна ги снабдяваха с храна. Тъй като гнездата излъчваха мощни звукови вълни, които се разпространяваха на голямо разстояние, вълците успяваха да запазят координацията помежду си почти като частите в една глутница. Но ако някой разрушеше гнездото, те се разпадаха на отделни части като някоя елементарна компютърна система, лишена от управление.