Равна се отпусна назад, но още дълго време не откъсна очи от последното съобщение. Досега посланието на Арбитражното разузнаване при Сандор беше най-близо до истината… Но дори техните прогнози представляваха само различни аспекти от злощастната съдба, която ги очакваше. Колко спокойни и хладно аналитични бяха! Тя знаеше, че Сандор е многовидов и има разклонения из целия Връх на Отвъдното. Но въпреки това не бяха Сила. Щом като Отклонението можа да разклати Рилай и да убие Древния, тогава нищо не би му попречило да погълне и тях. Анализите им звучаха като съобщения от пилот на разбиващ се самолет, решен да разбере какво е причинило катастрофата и затова не си позволява да изпадне в паника.
„О, Фам, как ми се иска да можехме да разговаряме като преди.“ Тя предпазливо се сви на кълбо. Риданията й бяха тихи, но пълни с отчаяние. През последните пет дни не бяха разменили и стотина думи. Живееха сякаш с постоянно насочени дула един срещу друг. И това не бе просто метафора, а самата истина. Лично тя се беше погрижила да е така. Докато хора и ездачи бяха в един отбор, те заедно споделяха надвисналата опасност. Сега групата им се разпадна, а техните врагове печелеха преднина с всеки изминал миг. Каква полза имаше вече от божиите останки във Фам, когато по петите им се носеха хиляди вражески кораби, а след тях идваше Заразата?
Тя се остави да лети безцелно из кабината. Постепенно риданията й заглъхнаха и настана потискаща тишина. За сетен път се запита дали това, което прави, е най-правилното. Позволи си да рискува живота на Фам, за да спаси Синя раковина, Зелено стебло и техните себеподобни. Заради тях запази в тайна нещо, което можеше да се окаже най-страшната заплаха в историята на Мрежата. Можеше ли един-единствен човек да вземе подобно решение? Фам й беше задал този въпрос и тя отговори утвърдително, но… Сега мъчително се питаше за същото ден след ден. И всеки път се опитваше да намери някакъв изход.
Накрая мълчаливо изтри лице. Вече не се съмняваше какво е открил Фам.
Някои мъгляви по смисъл съобщения в Мрежата оборваха твърдението, че Заразата не е обикновено зло, а трагично бедствие, невиждано досега. Злото, твърдяха те, има значение само на локално ниво и е способно да причини същите злини, на каквито е способен някой от местните обитатели. Преди случилото се в Мирна почивка това изглеждаше само празна игра на думи. Сега обаче тя можеше да види смисъла в него. Но въпреки това твърдението си оставаше крайно погрешено. Заразата беше създала ездачите — прекрасна и миролюбива раса. Тяхното присъствие в милиарди светове досега не бе причинило никаква вреда. Но зад всичко това е стоял замисълът тези разумни и приятелски настроени същества един ден да бъдат превърнати в чудовища. Когато за пореден път се замислеше за Синя раковина и Зелено стебло, тя усещаше как страхът сковава тялото й. Вече знаеше каква зла сила е заложена в тях — макар иначе да бяха добри същества. Даваше си сметка, че общувайки с тях е погледнала в лицето едно зло, обладаващо трансцендентна мощ.
Равна сама избра Синя раковина и Зелено стебло за тази мисия; те не я бяха молили за това. В края на краищата двамата бяха нейни приятели и съюзници и тя не би ги наранила само заради опасността, че някога биха могли да се превърнат в чудовища.
Получените съобщения можеха да се окажат и последните новини от останалия свят. Имаше опасност оттук нататък да загубят връзка с Мрежата. Равна бавно се изправи, втренчила поглед в последните послания. Колкото и да се противеше, тя не можеше да не повярва на Фам за заплахата, заложена в самата природа на ездачите. Но също така беше убедена, че двамата тук бяха само потенциални врагове. Затова направи всичко възможно да ги предпази от унищожение, а заедно с тях и цялата им раса. Можеше да се окаже грешка, но въпреки това трябваше да се възползва от предимството, което й дава тази постъпка. Ако си ги спасила, защото мислиш, че са ти съюзници, тогава се дръж с тях като със съюзници. Отнасяй се като към приятели, каквито бяха доскоро. Защото засега всички сме в един кюп.
И Равна внимателно се оттласна към вратата на кабината.
Кабината на ездачите се намираше точно зад главното помещение на кораба, където беше и командният пулт. След провала в Мирна почивка двамата изобщо не бяха излизали от там. Докато се носеше към тяхната врата, Равна очакваше всеки момент да се натъкне на някоя клопка, скрита от Фам в сенките на коридора. Беше уверена, че е направил всичко възможно, за да се „защити“. За голяма нейна изненада обаче тя не забеляза нищо необичайно. Какво ли би си помислил той за моето посещение при ездачите?