— Още е рано, пък може изобщо да не се наложи да го правим — каза той и й обърна гръб.
Отговорът му звучеше донякъде успокоително. Подобна битка би се превърнала в самоубийство за тях. Освен това Равна не желаеше последните оцелели от народа й да жертват живота си заради нея.
„Единак II“ все още имаше шанс да стигне до света на Остриетата преди своите преследвачи, но времето му сякаш изтичаше през пръстите! Имаше дни, в които Равна избираше някое скрито кътче и се отдаваше на сълзите и отчаянието. Единственото, което все още я крепеше, бяха Джефри и Зелено стебло. И двамата имаха нужда от нея, а тя можеше да им е от полза поне още няколко седмици.
Зелено стебло бавно се възстановяваше. Мислите й все още блуждаеха някъде далеч. Тя приличаше на човек, който е преживял тежък мозъчен удар или пък има протеза. Но въпреки това сякаш се възстановяваше от преживяния по време на първия им разговор стрес. Присаденият нов скродер зарастваше добре и се превръщаше в неделима част от Зелено стебло. Болната все по-често демонстрираше отлична памет и се изразяваше разумно и разбираемо. Сега като че ли тя помагаше на Равна и забелязваше неща, които убягваха на нейната приятелка.
— Сър Фам не е единственият, който се бои от ездачите. Синя раковина също се страхува и това го кара да се разкъсва вътрешно. Той не смее да признае дори пред мен, но дълбоко в себе си е убеден, че не само скродерите, но и самите ние сме заразени още от мига на нашето създаване. В същото време отчаяно се опитва да убеди Фам, а по този начин да докаже и на самия себе си, че това е невъзможно.
Зелено стебло замълча и само едно от клончетата й продължаваше да потупва Равна по рамото. В кабината наоколо продължаваше да се разнася изкуствено създаденият шум от морски вълни, но корабът вече не можеше да произвежда необходимата за медицинската апаратура вода.
— Въздишка. Вече ще трябва да си представяме прибоя единствено чрез силата на въображението, скъпа Равна. Но някъде по света винаги ще има морски вълни, независимо от това, което се случи със Сяндра Кей. И без значение какво ще стане с нас.
В присъствието на своята любима Синя раковина беше нежен и внимателен, но останеха ли двамата с Равна насаме, яростта му вземаше връх.
— Не, не! Поне засега не оспорвам навигаторските качества на сър Фам. Но щяхме да сме стигнали още по-напред, ако аз управлявах кораба. Сега обаче става въпрос за друго нещо, милейди. Вие и сама знаете, че тук долу не можем да разчитаме на корабните системи. А Фам допълнително усложнява положението. Той е въвел свои собствени кодове за сигурност. В момента всички корабни системи са осеяни с клопки и капани.
— Ти знаеш добре от какво се бои той. Тези мерки му помагат да се чувства малко по-сигурен…
— Не в това е проблемът, милейди. От цялата си душа желая той отново да има доверие в мен, но това сега е малка грижа. Неговите действия обаче представляват смъртна опасност за всички нас. Екипировката ни за работа на Дъното не е благонадеждна, а той я затруднява още повече. Ако врагът ни уцели, програмите на кораба ще претърпят пълен колапс — пробив в атмосферата, спад на температурата и всичко останало.
— Аз…
— Нима не проумява това? Та Фам не може да контролира нищо, нищичко! — Гласовият апарат на ездача започна да издава нечленоразделни звуци. — Той умее само да руши, нищо повече! При това наистина се нуждае от моята помощ. Ние бяхме приятели. Нима не разбира?!
Фам разбираше всичко… О, колко добре разбираше! Двамата с Равна още си говореха, макар и по-рядко. Кавгите с него бяха най-ужасното преживяване в живота й. Понякога дори не се караха; често споровете им приличаха на съвсем разумен и възпитан разговор.
— Никога не съм бил заразяван, Равна. Поне не така, както Заразата е инфектирала ездачите. Все още владея душата и мислите си. — Той се извърна от командния пулт и изнурено се усмихна. Осъзнаваше колко безпочвена е тая негова самоувереност. От подобни редки проблясъци, като тази усмивка например, Равна се убеждаваше, че Фам Нувен все още живее и понякога дори си позволява да говори.